Знаех, че с отчаяни усилия се заставя да погледне поредната горяща следа.
Вдигна треперещ крак…
И бавно, бавно главата се извръщаше назад… назад… към контролното кълбо.
Той пусна крак. Вдигна го… и отново го пусна. Изплака.
Аз се напрегнах в оковите си, запроклинах всичко и заплаках заедно с него…
Главата му се обърна наполовина и лицето му сочеше към мене. Той се отдръпна от следата. Тялото му се разгъна със скоростта на скъсана пружина. Погледна кълбото и видя всичко.
Три отпечатъка на щастливата половина!
Гръмко въздъхване се донесе от тъмния амфитеатър.
— Оръдието отново демонстрира непригодността си — в гласът на Сатаната нямаше тържество. — Помислете само! Спасението бе в ръцете ви, Картрайт. И вие, подобно на жената на Лот, се обърнахте и погледнахте. А сега трябва да се върнете обратно и да започнете отново. Но почакайте. Да погледнем, не сте ли загубил повече от простото спасение. На тази стъпка ви попречи липсата на мъжество да стъпите. Каква е тя? Любопитно ми е да узная.
И на бялото кълбо избухна още една сияеща следа!
Короната и скиптъра! Земната империя! Не само свобода, но и Сатаната щеше бъде негов слуга!
Това можеше да спечели Картрайт.
Но се обърна и загуби.
От мрака се донесе стонове и бърборене. Тях ги заглуши ужасният смях, който заизтича от устата с неподвижните устни.
— Загуби! Загуби! — надсмиваше се той. — Връщай се, Картрайт. Започвай наново. Но не мисли, че втори път ще ти се усмихне такова щастие. Хайде, предателю, спускай се. И започвай да се изкачваш насам! — той натисна лоста, невидимият механизъм се завъртя и седемте стъпки пламнаха с нова сила.
Картрайт се заспуска по стъпалата. Вървеше като кукла, която дърпат с конци. Спря се в основата на стълбата и като марионетка се обърна и започна да се качва, стъпвайки машинално на всяка следа, към която се насочваше. Очите му не се отделяха от короната и скиптъра. Устата му бе изкривена като на дете, което бе постигнато от убийствена мъка. Вървеше и плачеше.
Едно — светна белега в черната страна на кълбото.
Две — още един на същата страна.
Три — следа на бялата страна.
Четири — на черната страна!
Пристъп на адски смях разтърси Сатаната. За миг ми се стори, че черната му мантия се е стопила, станала е въздушна и се е превърнала във всеобхватна сянка, черна сянка, която надвисна над жертвата си.
Смехът гърмеше, а Картрайт се изкачваше по стълбите с изкривено лице и не откъсваше от проблясващите дрънкулки на трона очи…
Чу се свистящ звук. Черният ужас се наведе напред и му хвърли ласото. То се нахлузи на главата на Картрайт и обхвана раменете му. Рязко дърпане и човекът падна. И мъчителят го потегли след себе си, без да среща съпротива, надолу по стъпалата.
Светлината изгасна. Настъпилата изведнъж тъмнина изглеждаше по-страшна от демоничното кикотене.
Смехът рязко се прекъсна. Долових тънък жален писък. Светлината се запали. Черният трон бе празен. Подиумът — също. Нито Сатаната, нито палача, нито Консърдайн! Само скиптърът и короната насмешливо горяха на златния трон между двете редици неподвижни хора облечени в бяло.
Някой ме докосна по ръката, трепнах и видях Консърдайн. по лицето му бе изписан същия ужас, който сам усещах. Ивиците, които ме държаха се разпуснаха, воалът от главата ми падна, аз се изправих, а през това време в храма отново стана тъмно.
Бавно се разгоря кехлибарената светлина. Редиците на амфитеатърът бяха празни, никой не бе останал от тази скрита аудитория, чието мърморене и дишане бе достигало до ушите ми.
Изчезнал бе и златният трон и това, което бе лежало на него. Нямаше ги хората в бели бурнуси, освен двама, които пазеха черния трон. Святкаха сините очи на каменния Сатана. Пламтяха седемте стъпки на детските крачета.
„Те му показаха пътя към Рая, но той отслабна и те го заведоха право в Ада“.
Консърдайн гледаше следите и на лицето му се изписа онова алчно изражение, което бях виждал на лицата на посетителите на Монте Карло навели глава над рулетката, лица, изпълнени с изгарящата страст към хазарта, свойствено повече на жените, лица, жадно гледащи на въртящото се колело; тези хора виждат не колелото, а златото, което могат да изтръгнат от пълната с мъка съдба. Като тях и Консърдайн виждаше не пламтящите следи, а онази омагьосана и привлекателна страна на изпълнените желания, където те могат да отидат.
Мрежата на изкушенията, хвърлена от Сатаната, ги бе хванала!
Е, какво пък, независимо от видяното, тази мрежа бе хванала и мен. Чувствах нетърпението, страстното желание да опитам собствения си късмет. Но по-силно от стремежът да завладея съкровищата, които ми бе обещал, бе желанието да заставя този насмешлив, студен и безжалостен дявол, да ми се подчинява, както той ме бе заставил аз да му се подчинявам.
Консърдайн се откъсна от привлекателното зрелище и се обърна към мен.
— Денят ви бе тежък, Киркхайм — каза той. — Как ще предпочетете, да се приберете направо или ще минете край мен, да пийнем по едно питие?
