Не долових шума на отместващия се панел и не видях в тъмнината разкрилия се отвор. Но ние минахме през това, което преди миг бе стена. Хари спря и сигурно върна отново на мястото панела, после се обърна на деветдесет градуса надясно и тръгна. Преброих петдесет крачки преди да спре. Коридорът беше дълъг. За миг запали лампата. Бяхме пред един от малките асансьори. Той ме хвана за ръката и качи в него. Започнахме да се спускаме. Баркър въздъхна с облекчение.
— Опасното бе дотук — зашепна той, — но следва по-лекото.
Спускането продължи дълго, поне така ми се стори. Когато спряхме си помислих, че се намираме близо до основите на сградата, някъде под голямата зала.
— Ние се движим по един от неговите пътища — отново зашепна Хари. — Не мисля, че дори Консърдайн го знае. Но ние няма да срещнем тук Сатаната и вие знаете защо. Искам да ви покажа нещо.
Минахме през широк коридор, който бе тъмен и мрачен като подземие на стар затвор. После през стената проникнахме в съседния коридор, дълъг осемнадесет крачки и в него Баркър се спря и заслуша.
Право пред мен се появи светла тънка нишка и бавно, бавно започна да се разширява. На фона и се мярна главата на Баркър, който внимателно се взираше в разтварящият се отвор. После уверено кимна и тръгна напред.
Оказахме се в тесен полутъмен коридор, в който двама души биха се разминали с труд. подът бе покрит с някакъв черен полиран камък, в който потъваше светлината идваща от скрит източник. Ние стигнахме края.
— Прилича на вход в Ада, нали? — прошепна Баркър. — Е, след минута-две сам ще разберете защо е така.
Той мрачно се заспуска по разкрилия се пред нас спусък в който светлината бе така мъждукаща и измамна. Стигнахме до място, което ме озадачи. Това бе рязка чупка и след нея нямаше никакво осветление; мракът се разсейваше само малко зад нас. Край не се виждаше. Движехме се в сгъстяващ се мрак. Но подът стана равен.
Неочаквано Баркър се спря и долепи устни до ухото ми.
— Легни! Нито звук! Само гледайте. Става дума за живота ни! Дори не дишайте!
Погледнах в цепнатината и усетих да ме полазват хиляди хапещи мравки. Пред мен, на не повече от петдесетима фута се намираше Сатаната, който седеше на черен трон върху червена възглавница. Самият той бе облечен в алена мантия. Встрани от него се намираше маймуноподобният палач Санчал. Отляво имаше още двама души с закрити лица. Единият държеше голяма амфора, а другият — златна купа.
В краката на Сатаната бе коленичила жена. Русокоса, не изглеждаше стара и някога е била много красива. Тялото й се виждаше ясно през бялата риза, единственото й облекло, и не бе загубило още природната си даденост. Но очите й с алчна настойчивост бяха устремени право към друга златна купа, която държеше Сатаната. Устата и бе полуотворена и устните притиснати силно към зъбите. Цялата трепереше и сякаш се готвеше да скочи.
Палачът размаха камшика си и се ухили. Тя се дръпна уплашено. Сатаната вдигна високо купата и се раздаде високият му приличен на гръмотевици глас:
— Жено, ти която някога бе Грета фон Бонхайм, знаеш ли кой съм аз?
Тя отвърна без да показва на лицето си някакъв израз:
— Ти си Сатаната.
— И какъв съм аз?
— Ти си моят бог!
Усетих до мен как тялото на Баркър се разтрепери. Мисля, че и сам се свих. Нечестивата литургия продължаваше.
— Ти не трябва да имаш друг бог, освен мен!
— Аз нямам друг бог, освен теб, Сатана!
— Какво искаш, жено?
Тя поднесе свитите си ръце към сърцето си. Гласът и трепереше и жената така тихо говореше, че с труд разбирах казаното:
— Мъжът и детето, които умряха!
— Благодари ми, те ще се съживят за тебе. Пий това!
В гласът му прозвуча слаба насмешка, а в очите бе застинало нещо като издевателство, когато и подаде купата. Жената я хвана с две ръце и на един дъх я пресуши. После се поклони и се дръпна. Когато излезе извън моето полезрение, тя стъпваше твърдо и лицето и бе така възторжено, устните и шаваха така, сякаш разговаряше с някой невидим и вървящ край нея.
Отново усетих студа да пълзи по гърба ми.
В това, което видях, имаше нещо наистина дяволско, нещо, което подхождаше напълно на Княза на тъмнината. И то се проявяваше в студеното високомерие и гордост на Сатаната по време на тази богохулна литургия. То се намираше в лицето му, в святкащите очи, в позата на огромното му тяло. Нещо действително адско го владееше и се излъчваше, обвиваше се около него. Аз вече бях описвал това впечатление — механизъм от плът и кръв, в който се е вселил Дявола.
Погледът ми следеше неволно жената, докато можеше още да я вижда. Помещението бе грамадно. През цепнатината се виждаше само една трета от него. Стените бяха от розов мрамор без никакви украшения. И в тях се виждаха отвори прилични на ниши, закрити със сребърни завеси. Голям фонтан хвърляше нагоре звънящи и кристални струи вода в кърваво-червен басейн. Навсякъде бяха разхвърляни кушетки от розовия камък, покрити с прекрасни килими. На тях лежаха, като изпаднали в дълбок сън мъже и жени. Само в полезрението ми преброих двадесетина. Таванът не се виждаше.
