— В трийсет и седем банки оттук до Лос Анджелес. — Матлок остави чашата и протегна ръка на Бартолоци. — Беше ми много приятно.
— Да, разбира се. Ще те изпратя до вратата. И да не забравиш. Не оставяй всичките си пари при Сами. Върни се тук.
— Дадено.
Двамата минаха по открития коридор, дебелата ръка на дребния италианец беше на гърба на Матлок — жест на новото приятелство. И двамата не разбраха, че ги наблюдава един елегантен господин, седнал на близка маса и щракащ напразно със запалка. Когато минаха покрай масата му, той прибра запалката в джоба си, а жената срещу него запали цигарата му с кибрит. Жената изрече с усмивка:
— Улови ли ги? Мъжът се засмя тихо.
— Няма грешка. Хванах ги в едър план.
Ако плувният клуб „Ейвън“ беше благоприятна отправна точка, то ловният клуб „Хартфорд“ под грижливото ръководство на Роко Айело беше достоен за завист първи етап в продължителното надбягване. Матлок си представяше преследването на Нимрод като надбягване, което трябваше да свърши след две седмици и един ден с конференцията на армията на нимродовците и мафиозите някъде в околностите на Карлайл. А за него, Матлок, щеше да свърши, когато зърнеше у някого втори лист сребриста корсиканска хартия.
Телефонното обаждане на Бартолоци си беше казало думата. Матлок влезе в старата сграда от червен камък (първата му мисъл беше, че е сбъркал адреса, тъй като през прозорците не проникваше светлина и вътре нямаше никакъв признак на живот), откри в дъното на площадката товарен асансьор, обслужван от негър, седнал сам на столче пред вратата. Щом влезе, негърът се изправи и му посочи асансьора.
На горната площадка го посрещна някакъв мъж.
— Радвам се да се запозная с вас. Казвам се Роко. Роко Айело.
Протегна ръка и Матлок я пое.
— Благодаря… Тъкмо се чудех. Много е тихо. Мислех, че съм попаднал на друго място.
— Ако бяхте чули нещо, щях да съдя строителите. Стените са дебели четирийсет и пет сантиметра и имат звукова изолация и от двете страни, а прозорците са фалшиви. Пълна сигурност.
— Това вече е нещо.
Роко бръкна в джоба си и извади малка дървена табакера.
— Имам една кутийка за вас. Безплатно. Бих искал да ви поразведа, но Джоко каза, че може би бързате.
— Джоко греши. Бих искал да пийна нещо.
— Добре! Влезте… Само едно нещо, мистър Матлок. Клиентелата ми е добра, знаете какво имам предвид. Много богата, много изискана. Някои знаят с какво се занимава Джоко, но повечето нямат представа. Разбирате ли ме?
— Разбирам. И без това не си падам по плуването.
— Отлично… Добре дошли в най-доброто заведение на Хартфорд. — Той отвори дебелата стоманена врата. — Чух, че тази вечер доста сте влезли.
Матлок се засмя, докато оглеждаше меко осветената зала, препълнените маси с клиенти.
— Така ли се казва сега?
— Да, в Кънектикът… Виждате ли? Държа два етажа. На всеки има пет големи зали с по един бар. Много е дискретно, не се допуска неприлично поведение. Подходящо място да се доведе съпруга или нещо друго. Разбирате ме, нали?
— Мисля, че да. Чудесно е.
— Келнерите са предимно студенти от университета. Приятно ми е да им помагам да припечелят по някой долар за образованието си. Имам черни, италианци, всякакви — не признавам дискриминацията. Държа само на косата — не търпя дълга коса.
— Студенти! Не е ли опасно? Младите обичат да говорят.
— Но моля ви! Заведението първоначално е било открито от един колеж. То си е студентско братство. Всичко си е истинско — плащат вноската. Не могат да ме хванат за нищо.
— Разбирам. А как сте с другата част?
— Каква друга част? — Тази, за която дойдох.
— Кое? Тревичката? Та тя се продава във всяка будка за вестници.
Матлок се засмя. Не искаше да преиграва.
— Два на нула за теб, Роко… Ако те познавах по-добре, може би щях да купя малко. Бартолоци каза, че имаш от пиле мляко. Но не се притеснявай. За тази вечер приключих. Ще пийна една чашка и се измитам. Момичето ще се чуди къде съм.
— Понякога Бартолоци много говори.
— Май си прав. Впрочем той ще дойде с мен утре вечер при Шарп в Уиндзър Шоулс. Един мой приятел пристига от Лондон. Искаш ли да дойдеш и ти?
Айело очевидно бе впечатлен. Играчите от Лондон започваха да се налагат над момчетата от Лае Вегас и Карибските острови. Но защо при Сами Шарп?
— Какво пък, може би ще дойда… Е, ако имаш нужда от нещо, кажи.
— Дадено. Само че, да си призная, тези момчета ме смущават.
Айело хвана Матлок за лакътя с лявата си ръка и го поведе към бара.
— Напразно се безпокоиш. Момчетата всъщност не са момчета.
— Не те разбрах. Момчетата са си момчета. Всичко забелязват, а не бих искал да се знае какво правя. — Матлок вдигна поглед към бармана и извади остатъка от парите си. Взе двайсетдоларова банкнота и я сложи на бара. — „Олд Фиц“ с вода, моля. — Прибери си парите — каза Роко.
— Мистър Айело! — Към тях се приближи младеж със сако на келнер. Изглеждаше двайсет и две — двайсет и три годишен. — Да?
— Бихте ли разписали тази сметка? От единайсета маса. Джонсънови. От Кантон. Редовни са.
Айело взе кочана на келнера и драсна инициалите си. Младежът се върна при масите.
