— „Една седмица. Подпис, Джеймс Б. Матлок“. Ето, приятелю. Подпиши. А ето и четиристотинте долара. Къде е колата?
Инстинктите на преследвания са безпогрешни, мислеше Матлок, докато Креймър прибираше банкнотите и бършеше брадичката си, която беше започнала да се изпотява. После извади от джоба си два ключа за кола и квитанция от паркинга. Както и очакваше Матлок, Джеф Креймър бързаше да си тръгне със своите четиристотин долара.
Матлок обеща да телефонира на Креймър до една седмица и да върне автомобила. Креймър настоя да плати сметката и бързо напусна бара. Матлок допи чашата си, като обмисляше своя следващ ход.
Преследваният и преследвачът се бяха слели в едно.
Караше бързо към Маунт Холи бялото комби на Креймър по магистрала номер 72. Знаеше, че до един час трябва да намери поредния обществен телефон и да проведе поредния разговор. Този път с някой си Хауард Стоктън, собственик на Кармаунтския извънградски клуб. Погледна часовника си — наближаваше осем и половина. Самюъл Шарп трябваше да се е обадил на Стоктън преди няколко часа.
Интересно, как ли е реагирал Стоктън? И що за човек е той?
Фаровете на комбито осветиха крайпътна табела.
И точно под нея втора табела.
Защо не, помисли Матлок. Нямаше какво да губи. Възможно беше дори да спечели нещо, да научи нещо. Та той бе преследвачът!
Бялата варосана фасада и червените неонови лампи говореха достатъчно за кухнята на Харпър. Матлок паркира до един пикап, излезе и заключи колата. Новият куфар, пълен с нови дрехи, лежеше на задната седалка. Беше похарчил в Хартфорд няколкостотин долара — не искаше да рискува.
Мина по постланата с чакъл пътека и влезе в бара на ресторанта.
— Тръгнал съм за Кармаунт — каза, докато плащаше за напитката си с двайсетдоларова банкнота. — Бихте ли ми казали къде е това проклето място?
— На около пет километра на запад. Завийте в дясното отклонение. Нямате ли по-дребни? Имам само две по пет, всичко друго е по един, а те ми трябват.
— Дайте ми двете по пет, а за останалите ще хвърлим ези-тура. Ези — остават за вас, тура — ще пийна още едно и пак остават за вас.
Матлок извади от джоба си монета и я хвърли на бара, като я покри с ръка. Вдигна ръката си и взе монетата, без да я показва на бармана.
— Нямате късмет. Налейте ми едно и задръжте десетте.
Този разговор не остана без внимание от страна на другите клиенти — трима мъже, които пиеха бира. Това е добре, помисли Матлок, като се оглеждаше за телефон.
— Тоалетните са в дъното зад ъгъла — обади се единият, който приличаше на селянин и носеше бейзболна шапка.
— Благодаря. А телефонът?
— До тоалетните.
— Още веднъж благодаря.
Матлок извади листчето, на което беше написал
— Трябва да се обадя на този човек — каза Матлок тихо. — Но май съм сбъркал името. Не съм сигурен дали е Стактън или Стоктън. Познавате ли го?
Барманът погледна листчето и по израза на лицето му Матлок разбра, че името му е познато.
— Разбира се. Вярно е записано. Стоктън. Мистър Стоктън. Той е вицепрезидент на Ротарианския клуб. Миналия мандат беше президент. Нали, момчета?
Последната фраза беше адресиран към другите клиенти. — Разбира се. — Точно така. Стоктън. — Добър човек.
Мъжът с бейзболната шапка реши да поясни: — Той е управител на извънградския клуб. Много хубаво място. Наистина хубаво.
— Извънградски клуб ли? — Матлок вложи присмех във въпроса.
— Ами да. Басейни, игрище за голф, танци в събота и неделя.
Много е хубаво — поясни барманът.
— Този Стоктън много го хвалят. — Матлок пресуши чашата си и погледна към дъното на бара. — Значи телефонът е там?
— Да, господине. Зад ъгъла.
Матлок бръкна в джоба си за дребни и мина по тесния коридор, където бяха тоалетните и телефонът. Щом зави зад ъгъла, спря и се притисна към стената. Заслуша се в разговора, който знаеше, че ще последва.
— Този е с широки пръсти — заговори пръв барманът.
— Всички са такива. Нали ви разправях? Синът ми прислужваше там преди две седмици и някакъв му дал петдесетдоларова банкнота бакшиш. Божке! Петдесет долара!
— Жената казва, че всичките им изтупани дами са фльорци. Работила е там на няколко банкета, жената де. Истински фльорци…
— Защо не ми падне някоя. Боо-же! Сигурно повечето не носят сутиени!
— Истински фльорци…
— Пет пари не давам. Оня Стоктън си го бива. За мен поне си го бива. Знаете ли какво направи за семейство Кинг? Познавате Арти Кинг, дето получи сърдечна криза и умря, както му косеше ливадите. Старият Стоктън не само напълни семейството с мангизи, ами им откри и сметка в бакалницата. Няма лъжа. Страхотен е.
— Истински фльорци. Бутат за пари…
— Не забравяйте, че Стоктън вложи сума ти пари в разширението на началното училище. Прав си, че е страхотен. Имам две хлапета в това училище!
— И не само това. Даде цял куп пари за пикника в Деня на падналите23.
Истински чистокръвни фльорци…
