— Аз пък ви познавам. Имам сведения за вас. Айело и аз възнамерявахме да започнем общ бизнес. Разбирам, това не ви засяга, но ние си разменихме… информация за персонала. Откровено казано, идвам при вас, защото Роко вече го няма, а останаха някои неизяснени страни. Всъщност искам от вас услуга, за която ще платя.
— Казах ви вече, сбъркали сте. Познавах бегло Айело. Припечелвах по някой долар като келнер. Разбира се, дочувал съм някои слухове, но нищо повече. Не знам какво искате, затова по-добре идете другаде.
Хитър е този Пейс, помисли Матлок. Не поема никаква отговорност, но и не твърди глупаво, че нищо не знае. От друга страна, може и да казва истината. Имаше само един начин да разбере.
— Ще опитам пак… Петнайсет месеца във Виетнам. Сайгон, Дананг, екскурзии до Хонконг и Япония. Били сте интендант — най-скучната служба за млад човек с възможности, които му носят награди в много престижен университет.
— Да си интендант никак не е лошо — не участвуваш във военните действия, не лееш пот. А на екскурзии всички ходеха. Проверете пътните листове.
— След това — продължи Матлок, без да обръща внимание на думите на Пейс — младият офицер се връща в цивилния живот след четиримесечно доброволно продължение на службата в Сайгон (учудвам се, че не са ви усетили още тогава). Връща се с приличен капитал, и то положително не от офицерската си заплата. И става един от най-големите доставчици в Ню Хейвън. Да продължавам ли?
Пейс стоеше до бюрото бял като платно, без да откъсва очи от Матлок, затаил дъх. Най-сетне проговори с глас на уплашено момченце:
— Нищо не можете да докажете. Нищо не съм направил. И военното ми досие, и студентското са в пълен ред. В пълен ред — повтори той.
— Така е. Без петънце. С такива досиета можете да се гордеете — казвам ви го откровено. И не бих искал да ви ги разваля с нещо, честна дума.
— И да искате, не можете. Чист съм!
— Не, не сте. Затънали сте до гуша. Айело всичко ми разказа. Имам го черно на бяло.
— Лъжете!
— Глупак! Смятате ли, че Айело ще започне бизнес с непроверен човек? Кой ще му позволи? Той си водеше подробни бележки, Пейс, и те сега са у мен. Казах ви, щяхме да започваме общ бизнес. Сдружение не се започва без преглеждане на книжата, вие поне трябва да знаете това.
Гласът на Пейс премина в шепот:
— Няма такива документи. Никога не е имало. Градове, кодове, да. Но имена, не. Никакви имена.
— Тогава защо съм тук според вас?
— Видели сте ме в Хартфорд и търсите връзка.
— Не можахте ли да измислите нещо по-добро? Не сте толкова глупав.
Бързата реакция на Матлок и пороят от намеци вършеха своята работа.
— Защо дойдохте тук? Та аз съм дребна риба! Твърдите, че знаете много неща за мен — в такъв случай би трябвало да знаете също така, че съм съвсем незначителна фигура! Защо дойдохте?
— Казах ви вече. Имам нужда от информация. Не им се ще да ходя при големите шефове. Това ще ме постави в неизгодна позиция. Затова съм готов да ви платя и да унищожа всички компрометиращи ви материали.
Пейс явно мислеше само как да се освободи от хватката на непознатия, затова отвърна бързо:
— А ако не мога да отговаря на въпроса ви? Ще помислите, че лъжа.
— По-зле няма да ви стане. Можете поне да опитате да ми помогнете.
— Продължавайте.
— Срещнах едно момиче… от един университет тук наблизо. Срещнах я при обстоятелства, които могат да бъдат описани само като професионално проституиране. Професионално в буквалния смисъл на думата. Срещи, строго определени такси, клиенти… Какво знаете за това?
Пейс направи няколко крачки към Матлок.
— Как какво? Знам, че съществува. Какво друго има да се знае? — В какъв мащаб е разгънат този бизнес?
— Навсякъде. Не е нещо ново.
— За мен е ново.
— Просто не сте наясно с нещата. Поразходете се из университетските градчета и сам ще се убедите.
Матлок преглътна. Нима дотолкова се бе откъснал?
— Ами ако ви кажа, че съм запознат с много… университетски градчета?
— Тогава се движите в ограничена среда. Освен това аз не участвувам в тази дейност. Какво друго?
— Да продължим още малко на тази тема… Защо?
— Какво „защо“?
— Защо го правят момичетата?
— За хляб насъщен, човече. Всеки припечелва както може.
— Прекалено сте интелигентен, за да го вярвате… Организирано ли е?
— Предполагам. Казвам ви, че не участвувам в този бизнес.
— Внимавайте! Имам доста материал за вас…
— Добре. Да, организирано е. Всичко е организирано. Иначе не би съществувало.
— Къде именно се провеждат операциите?
— Казах ви! Навсякъде.
— В самите университети?
— Не, в тях не. В околностите. Обикновено на няколко километра, ако студентските градчета са разположени близо до села. В стари къщи, по-далеч от предградията. Ако университетите са в големи градове — в хотели, в частни клубове и в апартаменти. Но не и тук при нас.
— Говорите за… Кулумбийския университет, за Харвард, Радклиф, Смит, Холиоки, нали? И по-южните?
— Всички забравят Принстън — отвърна Пейс с крива усмивка. — А около него има чудесни стари имения… Да, тях имам предвид.
— Никога не бих повярвал… — Матлок говореше повече на себе си, отколкото на Пейс. — Но защо? Не ми говорете за насъщния…
