Ателстан затвори очи и тихичко прошепна молитва за помощ. Досега сър Джон се беше държал прилично, но виното в корема му можеше да извади наяве дявола в сърцето му и само Бог знаеше каква беля можеше да стане тогава. Колбрук се върна. Зад него, за ужас на Ателстан, слуга носеше голяма кана кларет и два дълбоки бокала. Кранстън грабна каната като умиращ от жажда и изпи две пълни чаши, докато близките на коменданта на Тауър влизаха в параклиса и сядаха на столовете. Накрая Кранстън затвори очи, оригна се шумно и обяви, че е доволен. Неохотно отзовалите се на поканата му гледаха невярващо червеното лице на кралския коронер, който се беше отпуснал на стола срещу тях. Ателстан се разкъсваше между гнева и възхищението. Нещо беше разстроило Кранстън, но само Бог знаеше какво е то. И все пак способността на Кранстън да пресуши виното от цяло лозе, без да изгуби ума си, винаги беше удивлявала доминиканеца.
Доминиканецът бързо огледа събралите се. Двамата хоспиталиери излъчваха надменност и пренебрежение. Филипа се беше вкопчила още по-здраво във вече подпийналия си годеник, който се усмихна благосклонно на Кранстън. Слугата Растани изглеждаше неспокоен и уплашен от огромния кръст, който висеше на една от гредите над него и Ателстан се запита дали искрено е приел християнската вяра. Сър Фулк изглеждаше отегчен и сякаш искаше да приключи по-бързо с тези уморителни процедури, докато капеланът дори не се опитваше да прикрие гнева си, задето е бил призован толкова грубо.
– Благодаря ви – започна любезно Ателстан, – че дойдохте тук. Мистрес Филипа, моля да приемеш съболезнованията ни за внезапната и ужасна загуба на баща ти. – Свещеникът повъртя перото между пръстите си. – Вече се запознахме с подробностите около смъртта му.
– Убийство! – Филипа се приведе напред, пищните ѝ гърди се издуваха под коравата коприна на роклята. – Убийство, братко! Баща ми е бил убит!
– Да, да, така е – изфъфли Кранстън. – Но от кого? Защо и как? – той се поизправи и размаха пиянски пръст. – Не се тревожи, мистрес! Ще намерим убиеца и последният му танц ще бъде на бесилката в Тайбърн.
– Баща ти – намеси се Ателстан – е изглеждал много уплашен, мистрес Филипа. Преместил се е от обичайното си жилище и се е затворил в северния бастион. Защо? Какво го е уплашило?
Всички притихнаха необичайно, напрегнати от опитите на външен човек да проникне в сърцето на тайните им.
– Зададох въпрос – спокойно повтори Ателстан. – От какво се е уплашил толкова сър Ралф, че се е заключил в една стая, удвоил е надницата на пазачите си и е настоявал да претърсват посетителите му? Кой може да е искал толкова смъртта му, че е прекосил замръзналия ров в мрака, изкатерил се е по стената на кулата и е влязъл в охранявана стая, за да извърши зловещо среднощно убийство?
– Бунтовниците! – обади се Колбрук. – Предателите са искали да премахнат човека, който би защитавал младия крал до последна капка кръв!
– Глупости! – отсече Ателстан. – Негова светлост регентът Джон Гонт ще назначи заместник, който не е по-малко лоялен, както сам казахте, мастър Колбрук.
– Баща ми беше изключителен човек! – избухна Филипа.
– Мистрес – Ателстан улови и задържа насълзения ѝ поглед, – Бог знае, че баща ти е бил изключителен и в живота, и в тайните си. Ти знаеш някои от тях, защо не ги споделиш с нас?
Момичето отклони поглед. То извади ръка изпод наметката си и хвърли пожълтяло парче пергамент на масата.
– Това промени живота на баща ми – каза тя със заекване. – Макар че един Бог знае защо!
Ателстан взе пергамента и хвърли бърз поглед към хората около него. Забеляза, че хоспиталиерите внезапно се напрегнаха. Капеланът се подсмиваше тайничко. Добре, помисли си той. Сега загадката ще се разкрие.
Пергаментът беше мазен и с петна от пръсти, квадратно парче със страна 15 сантиметра. В средата му беше нарисуван грубо тримачтов кораб, а във всеки ъгъл имаше голям черен кръст.
– Това ли е всичко? – попита Ателстан, връщайки пергамента.
Момичето се напрегна. Долната му устна затрепери, сълзи напълниха очите му.
– Имало е още нещо – продължи Ателстан. – Нали?
Филипа кимна. Джефри хвана ръката ѝ и започна да я гали нежно, сякаш беше дете.
– Имаше малък сусамен сладкиш.
– Какво? – излая Кранстън.
– Сусамен сладкиш, не много по-голям от бисквита, мръсножълт на цвят.
– Какво стана с него? – попита Кранстън.
– Видях татко да върви покрай парапета на една от стените. Изглеждаше много разтревожен. Замахна и го хвърли в рова. След това се промени, изолира се от всички и настоя да се премести в кулата на северния бастион.
– Вярно ли е? – попита Кранстън останалите.
– Разбира се! – отсече капеланът. – Мистрес Филипа не е лъжкиня.
– Тогава, отче – каза Кранстън с копринен глас, – кажете ми, сподели ли сър Ралф тези тайни с вас? – той вдигна тлъстата си ръка. – Наясно съм с тайната на изповедта. Питам само, довери ли ви се?
– Едва ли – изкикоти се Колбрук. – Сър Ралф имаше към капелана въпроси за складовете и изчезналите провизии.
Капеланът се обърна към него, оголил зъби като разгневено куче.
