— Слушайте! — спря ги Едуард. — Днес се оправяйте сами. Затънал съм до гуша. Работя върху проект, който не търпи отлагане.
Обърна им гръб и мигновено забрави за съществуването им, съсредоточен до краен предел в изследванията си. Не след дълго обаче Елинор пак го дръпна за ръката.
— Неприятно ми е, че те откъсвам — подхвана тя, — но какво ще правиш с лекцията в девет часа?
— По дяволите! — изруга ученият. — Съвсем ми изхвърча от главата. Намери Ралф Картър и го прати при мен.
Това беше един от неговите старши асистенти. Не след дълго дойде и той. Беше слаб брадат мъж с изненадващо широко червендалесто лице.
— Поеми летния курс по основи на биохимията — каза му Едуард.
— Докога? — поинтересува се Ралф. Явно не преливаше от желание да преподава.
— Ще се разберем после.
След като Ралф си тръгна, Едуард изръмжа:
— Мразя ги тези дивотии за пасивните и агресивните начала. В края на краищата, за пръв път моля някого да ме замества!
— Не всички имат твоя капацитет, а и знаеш защо никой не се натиска да преподава на зайците от началните курсове — укроти атмосферата Елинор.
Както им бяха обещали, получиха склеротиите малко след девет часа — бяха в малка стъкленица. Едуард махна капачката и внимателно, сякаш борави със златни кюлчета, изсипа тъмните, прилични на ориз зрънца върху лист филтърна хартия.
— Ама че гадост! — възкликна Елинор. — Сякаш са мишкотини.
— На мен пък ми приличат повече на зрънцата в ръжения хляб — възрази ученият. — А и от гледна точка на историята метафората е по-уместна.
— Готов ли си да почваме? — попита асистентката.
— Хайде, пълен напред!
Още нямаше дванайсет на обяд, а Едуард и Елинор вече бяха успели да получат малко количество от всеки алкалоид. Пробите бяха на дъното на тънки конусовидни епруветки с надписи А, Б и В върху тях. Инак алкалоидите изглеждаха съвсем еднакви — представляваха бял прах.
— Сега какво? — попита младата жена и вдигна една от епруветките срещу светлината.
— Трябва да установим кой от трите алкалоида е психоактивен — поясни ученият. — След това се съсредоточаваме върху него.
— Как ще ги пробваме? — поинтересува се Елинор. — Дали да не използваме ганглии на Aplasia fasciata? С тях веднага ще разберем кои са невроактивни.
Едуард поклати глава.
— Не става — отсече той. — Искам да разбера кои алкалоиди причиняват халюцинации, и то веднага. Трябва ни човешки мозък.
— Не можем да използваме платени доброволци! — каза загрижено асистентката. — Ще бъде в разрез с етиката.
— Така си е — съгласи се Едуард. — Но и през ум не ми е минавало да прибягвам до услугите на платени доброволци. Мен ако питаш, и ние с теб ще свършим работа.
— А, не, не искам да участвам в подобно нещо — поколеба се Елинор — беше схванала, за какво намеква нейният шеф.
— Извинете! — извика някой. Едуард и Елинор се обърнаха и видяха Синди, една от секретарките на факултета. — Съжалявам, че ви прекъсвам, доктор Армстронг, но в кабинета ми е някой си доктор Стантън Луис, искал да говори с вас.
— Кажете му, че съм зает — отвърна ученият. Но още преди секретарката да е излязла от лабораторията, той я повика да се върне. — Размислих — рече и, — пратете го тук.
— Този блясък в очите ти нещо не ми харесва — вметна асистентката, докато чакаха Стантън.
— Всичко си е съвсем безобидно — усмихна се Едуард. — Но ако господин Луис настоява да финансира изследването, няма да застана на пътя му. Да говорим обаче сериозно — наистина искам да обсъдя с него онова, което правим тук.
Стантън нахълта в лабораторията, както винаги мил и любезен. Особено приятно му беше, че заварва Едуард и Елинор заедно.
— Двамата ми любимци — провикна се той, — макар че ви обичам с различни части на мозъка си.
Засмя се, — явно бе решил, че шегата му е върхът на остроумието. Ала Елинор не му остана длъжна — каза, че не е усетила кога е сменил резбата.
— Моля? — втрещи се Стантън. Гледаше ги объркано.
— Просто съм убедена, че те привличам с ума си — засмя се младата жена. — Излиза, че инстинктът те тласка към Едуард.
Едуард прихна. Стантън нямаше равен в остроумията и приятелят му не бе виждал някой да е успял да го надприказва. Стантън също се засмя и увери асистентката, че находчивостта и открай време го е заслепявала, така че не е забелязвал другите и прелести. После се обърна към Едуард.
— Но стига с игричките и веселието. Какво ще кажеш за проспекта на „Дженетрикс“?
— Нямах възможност да го прегледам — призна си ученият най-чистосърдечно.
— Но ти ми обеща! — укори го другият мъж. — Мисли му, ще кажа на братовчедката да не се среща повече с човек, който не държи на думата си.
— Каква братовчедка? — полюбопитства Елинор и сръга лекичко шефа си в ребрата.
Едуард се изчерви като гимназист. В лабораторията рядко заекваше, сега обаче се разпелтечи както никога дотогава — не му се искаше да одумват Ким.
— Не ми е до четене — каза той на Стантън. — Тук работим нещо, което би могло да те заинтересува много.
