Кучето изквича, отекнаха изстрели и Хари се спусна към последния завой към долната площадка, точно когато Кони изхвърча като от катапулт, блъсна се във вратата и се запали. Тик-так лежеше по корем право срещу стълбището, с лице към кухнята. Хари прескочи последното стъпало, метна се върху червената коприна, обгърнала гърба на момчето и натисна дулото в основата на черепа му. Видя как металът изведнъж проблясва в зелено и усети бързо, ужасно сгорещяване в ръката си, но успя да натисне спусъка. Изстрелът беше приглушен, сякаш стреля във възглавница. Зеленият блясък изчезна в същия миг. Хари пак натисна спусъка. И двата куршума попаднаха в мозъка на злобното джудже. Два изстрела бяха достатъчни, трябваше да бъдат достатъчни, но можеше ли човек да е сигурен в нещо от този парад на лудостта в края на хилядолетието, в лудостта на деветдесетте години. Хари пак натисна спусъка. Черепът се разчупваше като презрял пъпеш, но Хари не отпускаше пръста си, след петия изстрел по пода се разстилаше ужасна кървава маса, а в револвера нямаше повече патрони, само изщракваше глухо „щрак, щрак, щрак, щрак, щрак“.
Кони вече беше съблякла горящото сако и бе стъпкала огъня, когато Хари най-накрая разбра, че револверът му е празен, прескочи мъртвото зло джудже и стигна до нея. Беше невероятно как бе успяла да действува бързо, за да не пламне като факел, защото със счупената си лява китка събличането беше доста трудно. Освен това лявата й ръка беше малко обгоряла, но нямаше нищо сериозно.
— Мъртъв е — каза Хари, сякаш имаше нужда да й го съобщава, прегърна я и я притисна, като внимаваше да не докосва наранените места.
Тя отвърна пламенно на прегръдката, макар и само с една ръка. Двамата постояха неподвижни, докато кучето не се приближи да души около тях. То куцаше, държеше десния си заден крак над пода, но иначе май му нямаше нищо.
Хари разбра, че Рошльо в края на краищата не беше направил нищо лошо. Всъщност ако не се беше хвърлил по стълбите и не беше блъснал Тик-так с всички сили, за да отложи изненадващото откритие, че Хари и Кони са в къщата, с няколко скъпоценни секунди, двамата щяха сега да лежат мъртви на пода, а майсторът на голема щеше да се хили жив над тях.
Суеверен страх разтърси Хари. Той пусна Кони и се върна до тялото, за да го погледне отново, да не би Тик-так да се е съживил, да се увери, че е мъртъв.
През четиридесетте години са строели по-солидно, с дебели стени и здрава изолация. Може би затова никой от съседите не реагира на стрелбата и не последваха виещи сирени в нощната мъгла.
Изведнъж обаче Кони се уплаши да не би в последния миг от живота си Тик-так да е хвърлил света в нова Пауза и да е извадил от нея само собствената си къща, като си е представял, че ще ги обезвреди и после ще ги убие с наслаждение. Но ако бе умрял, докато времето е спряло, можеше ли пак да потече? Или тя, Хари и кучето ще бродят самотни сред милиони манекени, които някога са били живи?
Кони се втурна към кухненската врата и рязко я отвори. Хладен бриз разроши косата и. Мъглата се движеше, вече не висеше като снежинки в прозрачно пластмасово кълбо. Вълните се удряха във вълнолома. Красивите, прекрасните звуци на живия свят.
Двамата бяха полицаи с чувство за дълг и справедливост, но не бяха толкова глупави, че да спазят всички изисквания на процедурата в този случай. Беше невъзможно да се обадят в местната полиция и да обяснят истината. Мъртвият Брайън Дракман беше само двадесетгодишен младеж, без никакви следи от необикновените си способности. Искреният разказ само щеше да им осигури запазено място в психиатрията.
Обаче бурканите с очите, които сляпо плуваха на полиците в спалнята на Тик-так и странните огледала из цялата къща бяха достатъчни доказателства, за да твърдят, че са попаднали на убиец-психопат, дори и труповете да бяха изчезнали без следа. Пък и имаше един труп като доказателство на обвинението в жестоко убийство — Рики Естефан в Дана Пойнт с извадени очи, заобиколен от змии и паяци.
— Трябва да измислим някаква убедителна история, за да прикрием всички слаби места и да обясним защо сме нарушили правилата — каза Кони, когато двамата стояха в килера пред претъпканите с пачки лавици. — Не можем просто да затворим вратата и да си идем, защото прекалено много хора в клиниката знаят, че дойдохме тук. Нали разговаряхме с майка му и търсехме адреса му.
— История ли? — повтори Хари разсеяно. — Боже, каква история?
— Не зная — отвърна Кони и присви очи от болка в китката. — Това е по твоята част.
— Така ли? Защо?
— Винаги си обичал приказките. Измисли сега една. Тя трябва да обясни пожара в дома ти, Рики Естефан и случката тук. Поне това.
Хари я зяпаше глупаво, а тя му посочи парите.
— Това само излишно ще усложни историята. Най-добре да я опростим, като изнесем пачките оттук.
— Не искам парите му — възрази Хари.
