Далайла Таха, секретарката на ръководителя на крупна хуманитарна организация, изчезва безследно от Судан.В Норвегия от затвора е освободен финансистът Йоаким Жаклин. Полицията следи всяка негова стъпка, непознати го подслушват със супермодерна апаратура, а журналисти искат да разберат защо е предпочел да отиде в затвора, но да мълчи по време на съдебния процес по обвинение в крупни финансови престъпления. Той обаче сега иска само едно – да си върне сина, който се е отчуждил от него през времето, прекарано в затвора.Междувременно високо в политическата власт един министър се кани да приема поздравления за добре свършената си работа по време на кризисна ситуация в чужбина, ала това, което не му дава мира, е мисълта: Никой не бива да разбере за операция "Дракон "!Но Далайла, Йоаким и едно петнадесетгодишно момче, в чиито pъце попада дипломатическо куфарче с особено важна информация, са на път да променят всичко.След шеметна кариера в банковата сфера, индустриалния мениджмънт и международното финансово консултиране Том Кристенсен се превръща в един от най-популярните норвежки автори в криминалния жанр. Най-успешните му трилъри са "Дракона " и, "Царството на мъртвите". Носител е на наградата " Ривертон " за най-добър криминален роман.
– Идват.
Далайла Таха вдигна поглед към лицето на баща си. Бе дошъл при нея. Тя остави тетрадката и молива, стана и се втренчи в същата посока, в която и той гледаше, на запад – там, откъдето обикновено идваха пясъчните бури. Но този път облакът прах, който косо се надигаше в небето на няколко километра оттук, не беше породен от силни ветрове, а от колона превозни средства.
– Идват – повтори баща ѝ с нисък тон и положи топлата си ръка на крехкото ѝ рамо.
Далайла усети сковаване в гърлото си и преглътна тежко. Страх се надигна, страх, който тя бе преживявала само няколко пъти преди това за своите четиринайсет години.
Мнозина от селяните около тях се бяха спрели и се взираха във виещата се змия от прах, който се издигаше към небето. Вече можеха да различат контурите на превозните средства и добре знаеха какво ставаше. Отворени джипове и камиони, натоварени с хора в опърпани униформи и с пушки в ръка. Местната милиция, предвождана от арабина Абдул ал-Фарук – един от лакеите на правителството в Хартум[1]. Вече бяха идвали при тях, търсеха пари, бяха пребили мъжете и насилили жените, за да продължат след това, крещейки войнствено, към следващото село. Този ад продължаваше още от момента, когато Шеврон бе открил петрол извън Бентиу. Село след село хората бяха изселвани заради заграбването на черното злато. И слуховете за това – какво можеше да се случи в някои от селата, ги бяха накарали да си загубят ума.
Но този път беше различно. Бяха много, имаше повече автомобили отпреди. Тракащ, насечен звук в далечината накара Далайла да насочи погледа си към светлосиньото замъглено небе. Слънчевите лъчи я заслепиха. Но тя ги видя, първо като малки точици на хоризонта, а след това като черни, заплашителни насекоми, които бавно увеличаваха размера си. Тракането стана още по-силно. Имаше три от тях – три хеликоптера. Някой изкрещя точно зад нея. Памуя, съседката, подскачаше наоколо и събираше децата си.
– Бягай и се скрий – чу тя да казва баща ѝ, докато я разтърсваше здраво за рамото, сякаш за да я събуди. – Бягай, Далайла! Бягай в храстите!
Но Далайла не помръдна. Краката не ѝ се подчиниха. Босите ѝ нозе стояха непоклатимо, заровени в пясъка. Тя здраво стискаше роклята си с юмруци. Звуците от хеликоптерите постепенно напълно се загнездиха в главата ѝ.
Сега те бяха тук, съвсем наблизо.
После изведнъж чу някакво пращене – звук, който никога преди не бе чувала, но проумя от какво беше. Пясък изхвърча от земята – облаци от пясък, който изглеждаше сякаш някой го беше надигнал. Тя гледаше втренчено, като парализирана, в една от ивиците, която се врязваше в почвата и продължаваше чак до разбитата стена от кирпич до първата къща и след това достигаше до тревната повърхност, така че сухата трева подскачаше. Момичето чу панически писъци около себе си, а след това възрастни и деца, които тичаха във всички посоки. Сякаш нея не я засягаше, като че ли беше зрител на постановка.
Тя усети как една ръка я хвана през кръста. Дръпна я назад по посока към пейките под голямото дърво. Още писъци, шумът от перките на хеликоптерите и тракането на картечниците – всичко това бяха само звуци, пясък, прах и паника. Баща ѝ се хвърли с нея към ствола на дървото. Тичайки, той се стовари върху нея. Кракът му се притисна към глезена ѝ. Тя усети как нещо там вътре се счупи, а след това вълна от болка плъзна нагоре по прасеца и бедрото. Тя изви крак в паника, придърпа го към себе си и остана на земята с вдигнат крайник и с ръце, притискащи прасците. Обърна поглед към баща си, видя как от силната болка лицето му се сгърчи и се втренчи учудено в бедрото му, там, където панталонът му беше разкъсан и едно мокро петно се разпростираше. Той се надвеси над нея и тя усети една закрилническа ръка около раменете си. Той изкрещя нещо, но тя не успя да чуе какво заради писъците, виковете и трясъка от хеликоптерите. Тя се отпусна тежко до него и се сгуши. Кървящи тела лежаха в пясъка, някои неподвижно, а други се опитваха да пълзят и да се придвижат напред. Много от покривите бяха в пламъци.
Той държеше едната си ръка върху кървящата рана на бедрото си. Тя се втренчи в лицето му.
– Мама! – изкрещя тя. – Къде е мама и Акай?
Хеликоптерите изчезнаха точно толкова бързо, колкото се бяха появили. Оглушителният звук от перките секна, а хеликоптерите изчезнаха в далечината – точно в същия момент първият джип зави към Свободното място пред тях.
Далайла трепереше. Като че ли невидими ръце я бяха сграбчили и силно я размърдаха и разтърсиха. Вятърът накара черния дим от горящите къщи наоколо да се обърне в посока към тях и двамата усетиха парене в очите, носа и гърлото.
Тя видя първите мъже да изскачат от колата, която беше спряла на двайсетина метра от тях. Един от войниците спря и се спусна към един от селяните, така че Далайла не успя да види кой е заради всичката кръв по лицето му. Раненият мъж се опита да се издърпа с ръце, докато краката му се влачеха след него, подобно на чифт безполезни дървени трупи.
