Точно в 10.30 сутринта Джеймс Екерт спря пред Стодартхол, в двора на колежа в Ривъроук, където се намираше лабораторията на Гротуълд Уинър Хансен. Анджи Фарел, обаче, не беше готова и не го чакаше на тротоара. Естествено.
Беше топло септемврийско утро. Джим остана в колата и се опита да запази спокойствие. Анджи нямаше вина. Този идиот, Гротуълд със сигурност й измисляше работа, за да я задържи, въпреки че знаеше, а може би точно поради това, че тази сутрин тя и Джим щяха да си търсят жилище. Трудно бе да не изпуснеш нервите си с човек като Гротуълд — той не само че беше един от най-противните хора на този свят, но и явно се опитваше да му отнеме Анджи и да си я присвои.
Една от двете предни врати на Стодартхол се отвори. Появи се някаква фигура, но не Анджи. Беше набит млад мъж с буйна червеникава коса и мустаци, който носеше претъпкана чанта. Като видя Джим в колата, той слезе по стълбите и се наведе през отворения прозорец откъм тротоара:
— Анджи ли чакаш? — попита той.
— Да, Дени — каза Джим. — Трябваше да ме чака тук, но явно Гротуълд я е задържал.
— Това е в неговия стил.
Дани Кердак беше асистент във Физическия факултет и единственият друг волейболист в колежа освен Джим, които имаше клас АА.
— Фургона на Черил ли ще ходите да гледате?
— Ако Анджи се измъкне навреме — каза Джим.
— О, вероятно ще се появи всеки момент. Какво ще кажеш да се отбиете у нас след играта утре вечер? Няма да бъде нещо особено, просто пица и бира с още няколко човека от отбора и жените им.
— Звучи прекрасно — каза Джим мрачно. — Стига Шорлс да не ми даде спешна работа. Благодаря, все пак, разбира се, че ще дойдем, ако можем.
— Чудесно! — Дани се изправи — Значи ще се видим утре за играта.
Той си тръгна. Джим се върна към мислите си. Опитът показваше, че не бива да се разтройва за такова нещо, макар че имаха само два часа, за да отидат до фургона, после да обядват и да върне Анджи обратно. Тя работеше на половин ден като асистент при Гротуълд. Трябваше да помни, че неуспехът е част от живота. Трябваше да привикне да живее с тези университетски егоисти, с нереалните заплати и с финансовите проблеми, които, както при повечето образователни институции, притискаха колежа в Ривъроук до невъзможна степен. Така че всичко, за което можеше да ти послужи докторатът по средновековна история, е да си лъснеш обувките с дипломата, преди да се кандидатираш за работник в някоя ферма.
Тук Джим прекъсна мислите си, понеже забеляза, че като си припомня нещата, които трябваше да търпи, далеч не се успокоява. Напротив, това го накара да стиска юмруци, докато кокалчетата на пръстите му побелеят, а кормилото на Горп се изви като дъга. Нищо в Горп не беше толкова здраво, че да се допусне такова отношение към него. За десетгодишен Фиат той все още беше вярна машинка, но честно казано, не в добра форма. А както при повечето волейболисти от клас АА, формата на Джим беше страхотна. За неговите почти 180 сантиметра дори познавачите му даваха поне с десет килограма по-малко от действителните му деветдесет и пет, натрупани в костите и стегнатите мускули. За съжаление на този физичен двигател съответстваше инстинкт, който го принуждаваше да реагира мигновено при предизвикателство. Това бе полезно на волейболното игрище, където в продължение на няколко години се изправяше срещу противници от неговия калибър, но не му помагаше в обществото и го караше да се тревожи за себе си. Слава Богу, при Анджи нещата не стояха така. Хубавото й беше, че умееше да постига всичко, което иска от хората, без изобщо да се кара с тях. Той никога не можеше да проумее как тя се справя в ситуации, при които Джим би се заклел, че онези насреща нарочно си търсят боя. Доколкото схващаше, нещата при нея се свеждаха до това, да обясни положението със спокоен, приятелски тон. После по някаква причина другите незабавно прекратяваха враждебното си държание, настройваха се дружелюбно и ставаха услужливи. Анджи беше наистина доста необикновена. Особено за почти миниатюрния си ръст. Виж как се справяше с Гротуълд!
Джим се сепна от факта, че времето се изнизва, докато той седи и размишлява. Погледна часовника си и се намръщи. Почти единайсет без петнайсет. Това беше прекалено. Ако Гротуълд нямаше чувство за мярка, то досега Анджи отдавна трябваше сама да си е тръгнала.
Отвори със замах вратата и тъкмо слизаше, когато една от предните врати на сградата се отвори и Анджи изтича по стълбите до колата, като в същото време намяташе сивото си манто. От бързане очите й блестяха, а страните й бяха порозовели.
— А, ето те и теб — каза Джим, като влезе отново.
— Съжалявам — Анджи се вмъкна в колата и затръшна вратата. — Гротуълд е много развълнуван. Мисли, че е на път да докаже възможността за съществуване на астралната проекция.
— Каква проекция?
Джим запали Горп и се отдалечи от бордюра.
