— Мисис Кловели може да я отреже по дължината на гърба и да ти я направи наново — каза тя. — Обаче гледай наистина да е по модата. Искам да изглеждаме стилни за пред френския двор. Не искам дамите ми да бъдат развлечени или облечени по испанската мода.
Аз застанах пред жената, която започна да ми взема мерки.
Ана се огледа.
— Всички сте свободни — каза тя рязко. — Всички освен мисис Кловели и мисис Симпър.
Тя изчака всички да излязат от стаята.
— Става все по-зле — каза тя, като сниши глас. — Затова се върнахме толкова рано. Не можахме изобщо да пътуваме. Навсякъде все същите неприятности.
— Неприятности?
— Хората ме наричат каква ли не. В едно от селата десетина момчета започнаха да ме замерят с камъни. А кралят беше точно до мен!
— Замеряли са краля?
Тя кимна.
— А в едно друго градче изобщо не можахме и да влезем. В средата на селото бяха запалили огън и горяха чучело, което символизираше мен.
— А какво каза кралят?
— Отначало беше разгневен и реши да изпрати войници, които да им дадат урок; но същото нещо се случваше във всяко село. Те бяха твърде много. А ако селяните започнат да се бият с войниците на краля? Какво ще стане тогава?
Шивачката ме завъртя с едно леко докосване по ханша. Аз застанах така, както тя искаше, но не осъзнавах какво правя. Аз бях израсла по време на мирното управление на Хенри; трудно ми беше да приема мисълта за англичани, изправили се срещу краля си.
— Какво казва чичо?
— Казва, че трябва да благодарим на Бога, задето само херцогът на Съфолк е наш отявлен враг, защото когато един крал е замерян с камъни и обиждан в собственото си кралство, то ние сме на прага на гражданска война.
— Съфолк е наш враг?
— Той официално се обяви против нас — каза тя набързо. — Казва, че аз съм струвала на краля църквата и пита дали той ще ми позволи да го лиша и от страната му.
Аз отново се обърнах, шивачката пак коленичи и кимна.
— Да взема ли тези рокли, за да ги преправя? — попита тя шепнешком.
— Вземете ги — казах аз.
Тя взе нещата си и торбата с платове и излезе от стаята. Шивачката, която поръбваше полите на Ана, направи и последния бод, и скъса конеца.
— Господи, Ана — казах аз. — Това наистина ли се случваше навсякъде?
— Навсякъде — потвърди тя мрачно. — В едно от селата ми обръщаха гръб, а в друго дюдюкаха. Когато яздехме по селските пътеки, пъдарите ме овикваха. Гъсарките плюеха на пътя ми. Преминавахме ли през някой градски пазар, жените от сергиите хвърляха воняща риба и развалени зеленчуци на пътя ни. Когато отивахме да отседнем в някое имение или замък, след нас се тълпяха хора, които ни обиждаха и се налагаше да залостваме портите — тя поклати глава. — Беше по-лошо от кошмар. Когато нашите домакини идваха да ни поздравят, лицата им униваха, когато виждаха, че половината им селяни стоят на пътя и овикват законния си крал. Нещастието ни следваше по петите, на всяка порта. Не можем да се разхождаме из Лондон, а сега и провинцията е затворена за нас. Крием се в собствените си палати, където хората не могат да ни стигнат. А нея я наричат „любимата ни Катерина“.
— А какво казва кралят?
— Казва, че няма да чака решението на Рим. Веднага след смъртта на архиепископ Уоръм, той ще назначи нов архиепископ, който да ни венчае, и ние ще го направим, независимо от това дали Рим даде съгласието си или не.
— А какво ще стане, ако Уоръм не умре така бързо? — попитах аз с безпокойство.
Ана се засмя безчувствено.
— О, не ме гледай така! Няма да му сложа отрова в супата! Той е много стар и е на легло почти цяло лято. Скоро ще умре и Хенри ще възкачи Кранмър на негово място, който пък ще ни ожени.
Аз поклатих глава недоверчиво.
— Толкова ли е лесно всичко? След цялото това време?
— Да — каза тя. — А ако кралят се държеше повече като мъж, а не като някой хлапак, щеше да се е оженил за мен преди пет години и досега щяхме да имаме вече петима синове. Той обаче трябваше да доказва на кралицата своята правота, трябваше да я доказва и на страната си. Трябваше всички да смятат, че той постъпва правилно, каквато и да е истината. Той е глупак.
— Съветвам те да не го казваш на никого другиго освен на мен — предупредих я аз.
— Всеки го знае — настоя тя на своето.
— Ана — казах аз. — По-добре озапти езика и нрава си. Можеш да се провалиш, дори и сега.
Тя поклати глава.
— Той ще ми даде независима титла и богатство, което никой не може да ми отнеме.
— Каква титла?
— Маркиза на Пемброук.
— Жена на маркиз? — помислих, че не съм я чула добре.
— Не — лицето й грейна от гордост. — Не говоря за титлата, която се дава на жена, омъжена за маркиз. Говоря за титла, която човек има независимо от някой друг. Маркиза. Ще бъда маркиза и никой не може да ми отнеме тази титла. Дори самият крал не може.
Аз затворих очи в пристъп на неподправена завист.
— А богатство?
— Ще имам именията Колдкейнтън и Хануърт в Мидълсекс, както и владения в Уелс. Те ще ми носят около хиляда лири печалба годишно.
— Хиляда лири ли? — повторих аз, като си мислех за своята годишна издръжка от сто лири.
Ана засия.
