— Да не си болна? — попита ме тя.
— Съсипана съм — казах аз лаконично.
— О — каза тя с глупостта на суетната младост. — Съжалявам.
Аз успях да се засмея мрачно.
— Не се тревожи — отвърнах унило. — Кой каквото си посее…
Хвърлих плаща си за езда на леглото, тя видя издутия корем под корсажа ми и ахна ужасено.
— Да — казах аз. — Чакам бебе и съм омъжена, ако искаш да знаеш.
— А кралицата? — попита тя шепнешком, защото знаеше като всички нас, че онова, което кралицата истински ненавиждаше, бяха плодовити жени.
— Не е особено доволна — казах аз.
— А съпругът ти?
— Уилям Стафорд.
Едно пламъче в погледа й ми каза, че тя е забелязала повече, отколкото е казала.
— Толкова се радвам за теб — каза тя. — Той е хубав мъж и добър човек. Помислих си, че го харесваш. Значи всичките тези нощи…?
— Да — отвърнах й аз кратко.
— Какво ще стане сега?
— Ще трябва сами да се оправяме в живота — казах аз. — Ще отидем в Рочфорд. Там той има малка ферма. Вероятно ще се справяме.
— О, има малка ферма? — попита Мадж недоверчиво.
— Да — казах аз с внезапен прилив на жизненост. — А защо не? Може да се живее и на други места освен в палати и дворци. Има и друга музика, на която може да се танцува освен дворцовата музика. Няма нужда цял живот да прислужваме на крал и на кралица. Аз прекарах целия си живот тук, в двора, и тук пропилях моминските си години и младостта си. Съжалявам, че ще съм беднячка, но дявол да ме вземе, ако ми липсва живота в двора.
— А децата ти? — попита тя.
Въпросът изсмука всичките ми сили, сякаш някой ме бе ударил с все сила по корема. Коленете ми премаляха и аз се отпуснах на пода; имах чувството, че сърцето ми ще изскочи.
— О, децата ми — прошепнах аз.
— Кралицата ще ги задържи ли? — попита тя.
— Да — казах аз. — Да. Тя ще задържи сина ми.
Можех да кажа още много неща, при това твърде горчиви. Можех да кажа, че тя ще задържи сина ми, защото не може да има свой собствен. Че е взела от мен всичко, което можеше да се вземе, и че ще продължава да ми взема всичко. Че аз и тя бяхме сестри, но и смъртни съпернички, и че нищо не можеше да ни спре да гледаме в паницата на другата и да се безпокоим, че тя е получила повече. Ана искаше да ме накаже затова, че отказвах да я следвам като безмълвна сянка. И тя знаеше, че бе избрала да ми отнеме онова, с което никога не можех да се разделя.
— Поне ще се отърва от нея — казах аз. — И ще се отърва от амбициите на това семейство.
Мадж ме погледна с широко отворени очи, в които се четеше невинна алчност.
— Бягаш, но накъде?
Ана побърза да обяви заминаването ми. Майка ми и баща ми не пожелаха дори да ме видят, когато напуснах двора. Само Джордж дойде да следи товаренето на сандъците ми в колата и гледаше как Уилям ми помага да се кача на седлото, и после възсяда собствения си ловен кон.
— Пиши ми — каза Джордж. Той беше навъсен и тревожен. — Достатъчно добре ли се чувстваш, за да яздиш по целия този дълъг път?
— Да — казах аз.
— Аз ще се погрижа за нея — увери го Уилям.
— Досега не го правиш много успешно — каза кисело Джордж. — Тя е опозорена, лишена от пенсия и й забраниха достъп до двора.
Видях как Уилям стисна юздите по-здраво, а конят му пристъпи встрани.
— Не по моя вина — каза Уилям безразлично. — Всичко това е от проклетията и амбицията на кралицата и на семейство Болейн. Във всяко друго семейство в страната, на Мери щеше да бъде разрешено да се омъжи за благородник по свой избор.
— Престанете — казах аз бързо, преди Джордж да е успял да отговори.
Джордж си пое дъх и приведе глава.
— Не се е радвала на най-прекрасното отношение — съгласи се той. Той погледна Уилям, застанал високо на коня си над него, и се усмихна с печалната си, очарователна Болейнова усмивка. — Умовете ни бяха заети с други цели, а не с нейното щастие.
— Знам — каза Уилям. — Но не и моят ум.
Джордж изглеждаше тъжен.
— Ще ми се да ми кажеш тайната на истинската любов — каза той. — Ето ви вас двамата сега, потегляте направо към края на света, а изглеждате така, сякаш някой ви е подарил графство.
Аз подадох ръката си на Уилям и той я стисна здраво.
— Намерих мъжа, когото обичам и това е всичко — казах аз простичко. — Никога не бих могла да намеря някой, който да ме обича повече от него, нито пък да е по-честен човек.
— Тръгвайте тогава! — каза Джордж. Той свали шапка, когато колата потегли, клатушкайки се напред. — Тръгвайте и дано бъдете щастливи заедно. Ще направя всичко по силите си, за да ти върна старото положение и издръжката.
— Само децата ще са ми достатъчни — казах аз. — Това е всичко, което искам.
— Ще говоря с краля, когато мога, а ти пиши. Може би ще е добре да пишеш на Кромуел, а аз ще говоря с Ана. Не заминаваш завинаги. Ще се върнеш пак, нали? Нали ще си дойдеш?
Гласът му звучеше странно — не така, сякаш ми обещаваше успешно завръщане в сърцето на кралството, а сякаш го беше страх да остане без мен. Това не беше гласът на един от най-високопоставените мъже в кралския двор, а по-скоро на уплашено момченце, което изоставят на опасно място.
— Пази се! — казах аз и внезапно потръпнах. — Избягвай лошите компании и наглеждай Ана!
