- Четири. - Мари-Линет каза, повдигайки четвъртия си пръст. Евентуално, вие момичета, трябва да споменете, че леля ви не се е върнала от „ваканцията” си. Но мисля, че можете да изчакате малко. Никой не идва тук, така че никой няма да забележи, че я няма. И мисля че ще можем да я погребем и Джеръми необезпокоявани. И даже ако някой ги намери, какво ще имат? Мумия което изглежда като на хиляда години и вълк. Няма да могат да ги свържат с липсващите хора.
- Горката леля Опал. - Джейд каза, все още радостно. - Но тя ни помогна в края, нали?
Мари-Линет я погледна. Да, там е, помисли си тя. Сребристото в очите на Джейд, когато се смееше на смъртта. Джейд е истински Нощен Човек също.
- Тя помогна. Ще ми липсва. - тя каза на глас.
Кастрел каза:
- Значи всичко е оправено.
- Така изглежда. - Аш се поколеба. - А Куин чака надолу по-пътя. Казах му че ще отнеме само няколко часа, за да оправя сметките си в града и да кажа довиждане.
Последва мълчание.
- Ще те изпратя. - Мари-Линет каза най-сетне.
Те отидоха до предната врата. Когато излязоха в здрача, Аш затвори вратата след тях.
- Все още можеш да дойдеш с мен, нали знаеш.
- С теб и Куин?
- Ще го накарам да тръгне. Или ще тръгна и ще се върна утре, за а те взема. Или ще се върна и ще остана...
- Трябва да отидеш и да кажеш на баща си за това. Оправи всичко с него, за да е безопасно за сестрите ти. Знаеш това.
- Е, ще се върна след това. - Аш каза, и гласа му клонеше към отчаяние.
Мари-Линет погледна настрани. Слънцето беше изчезнало. Поглеждайки на изток, небето беше най-тъмното лилаво. Почти черно. Дори докато тя гледаше, една звезда се появи. Или не звезда. Юпитер.
- Не съм готова все още. Иска ми се да бях.
- Не, не искаш. - Аш каза, и той беше прав, естествено. Тя знаеше откакто беше седнала на пътя, плачейки докато колата й гореше. И макар че мислеше за това от тогава, седейки в тъмна стая, нямаше нищо друго каквото да направи, за да промени решението си.
Никога нямаше да е вампир. Просто не беше създадена за това. Тя не можеше да прави нещата, които вампирите трябваше да правят, и да остане с ума си. Тя не беше като Джейд или Кастрел или дори Роуан с нейните бели атлетични крака и нейната инстинктивна любов към лова. Тя беше погледнала в сърцата на Нощните Хора... и не можеше да се присъедини към тях.
- Не искам да си такава. - Аш каза. - Искам да си каквато си.
Без да поглежда към него, Мари-Линет каза:
- Но не сме деца. Не можем да сме като Марк и Джейд, и просто да си държим ръцете и да се кикотим и никога да не мислим за бъдещето.
- Не, ние сме само сродни души, това е всичко. Само сме отредени да бъдем заедно завинаги...
- Ако имаме завинаги, тогава можеш да ми дадеш време. - Мари-Линет каза. - Върни се, обикаляй малко. Огледай Нощния Свят и се увери, че искаш да се откажеш от него...
- Това вече го знам.
- Огледай хората и се увери, че не си свързан с нито един от тях.
- И да мисля над нещата, които съм причинил на хората, може би?
Мари-Линет го погледна директно.
- Да.
Той погледна настрани.
- Добре. Признавам си. Имам много за компенсиране...
Мари-Линет знаеше. Той е мислел за хората като вредители и храна. Нещата които беше видяла в съзнанието му, я караха да не иска да си представя повече.
- Тогава компенсирай това, което можеш. - тя каза, макар че не смееше да се надява, че той наистина ще го направи. - Изхаби малко време за това. И ми дай време да порасна. Все още съм в училище, Аш.
- Ще го завършиш след година. Тогава ще се върна.
- Може да е прекалено скоро.
- Знам. Но ще се върна въпреки това. - той се усмихна иронично. - И преждевременно ще се бия с дракони, точно като рицар за дамата си. Ще се докажа. Ще се гордееш с мен.
Гърлото на Мари-Линет я заболя. Усмивката на Аш изчезна. Те просто се гледаха.
Беше очевидното време за целувка. Вместо това, те просто стояха и се гледаха като наранени деца, и след това един от тях се помръдна и те се прегръщаха. Мари-Линет го прегръщаше силно, и по-силно, лицето й заровено в рамото на Аш.
Аш, който напълно беше загубил ума си, я обсипваше с целувки по врата, казвайки: - Искам да бях човек. Искам да бях.
- Не, не искаш. - Мари-Линет каза, нестабилна заради целувките.
- Искам. Искам.
Но не можеше да помогне, и Мари-Линет знаеше, че и той знае. Проблемът не беше само какво беше той, беше какво беше сторил, и това което щеше да направи. Беше виждал прекадено много от тъмната страна на живота, за да бъде нормален човек. Характера му вече беше формиран, и тя не беше сигурна, че той може да се пребори с него.
- Повярвай ми. - каза той, сякаш можеше да я чуе.
Мари-Линет не можеше да каже да или не. Затова направи единственото нещо, което можеше да направи -тя повдигна главата си. Неговите устни бяха на правилното място, за да срещнат нейните. Електрическите искри вече не бяха болезнени, осъзна тя, и розовата светлина можеше да прекрасна. Точно тогава всичко беше топло и сладко и странно спокойно.
