Обаче някак си ми се стори, че няма значение как изглеждам. Начинът, по който
ме гледаше Дмитрий, потвърди всичките ми подозрения. Чувствата, които изпитваше
към мен, преди да бъде превърнат – и които бяха изкривени, докато съществуваше като
стригой – още съществуваха. Трябваше да съществуват. Може би Лиса беше неговият
спасител. Може би целият кралски Дворец мислеше, че тя е богиня. Но тогава осъзнах,
че независимо колко одърпана изглеждах или колко той се стараеше да запази
изражението си безразлично, аз бях неговата богиня.
Той преглътна и насила успя да се овладее, както винаги. Някои неща оставаха
непроменени.
- В такъв случай най-доброто, което мога да направя, – продължи да говори
спокойно – е да стоя настрана от теб. Това е най-добрият начин да платя дълга си.
Трудно ми бе да се контролирам и да поддържам някакъв смислен разговор. Бях
изпълнена със същото благоговение като него. Освен това се почувствах оскърбена.
- Предлагаш да се отплатиш на Лиса, като останеш завинаги до нея!
- С нея не съм правил нещата… - За момент отклони погледа си, борейки се със
самоконтрола си и после пак ме погледна в очите. – С нея не съм правил нещата, които
правих с теб.
- Не беше на себе си! Не ме интересува. – Темпераментът ми се разгаряше.
- Колко? – възкликна той. – Колко пазители умряха през онази нощ заради
стореното от мен?
- Аз… мисля, че шест или седем. – Сероизна загуба. Усетих леко свиване в
гърдите, припомняйки си имената, прочетени на глас в сутерена.
- Шест или седем, - повтори Дмитрий, по гласа му личеше, че се измъчва. –
Мъртви за една нощ. Заради мен.
- Не действаше сам! И ти казах, не беше на себе си. Не можеше да се
контролираш. За мен няма значение –
- Обаче за мен има! – изкрещя и гласът му прокънтя в коридора. Пазителите от
всички страни се извърнаха, но не приближиха. Когато отново проговори, Дмитрий се
опитваше да запази гласа си нисък, но пак трептеше под яростните емоции. – За мен има
значение. Ето това не схващаш. Не можеш да разбереш. Не може да разбереш какво е да
зная какво съм извършил. Цялото ми съществуване като стригой – изглежда ми като сън,
но сън, който помня много ясно. За мен не може да има прошка. А станалото с теб? Това
си го спомням най-добре. Всичко, коети причиних. Всичко, което исках да направя.
- Но сега вече няма да го направиш, - започнах да го умолявам. – Така че нека
забравим. Преди... преди да се случи всичко това, ти каза, че можем да сме заедно. Че
можем да получим назначения близо един до друг и...
- Роза, - той ме прекъсна, а името, с което ме нарече, прободе сърцето ми. Мисля,
че се изтърва без да иска, без намерение да ме нарече така. На устните му се появи
изкривена усмивка, в която нямаше грам хумор. – Наистина ли мислиш, че някога ще ми
позволят отново да бъда пазител? Цяло чудо ще е, ако ми позволят да живея!
- Не е вярно. Щом осъзнаят, че си се променил и че си възвърнал предишното си
аз… всичко ще се нареди както преди
Той поклати тъжно глава.
- Оптимизмът ти… вечната ти вяра, че може да поправиш всичко. О, Роуз.
Притежаваш удивителни качества. Които много често са и най-вбесяващите ти черти.
- Вярвах, че може да се върнеш към предишния си живот от света на стригоите, -
отбелязах. – Може би вярата ми в невъзможното в крайна сметка не е чак толкова
откачена.
Разговорът бе печален, сърцераздирателен, и въпреки това продължаваше да ми
напомня за старите ни тренировки. Тогава се опитваше да ме убеди в нещо сериозно, но
аз го разглеждах от логическата гледна точка на Роуз. Накрая свършвах развеселена и
раздразнена. Имах усещането, че ситуацията е малко по-различна, но поведението ни не
се е променило. Само че сега не бяхме на тренировка. Нямаше да се усмихне и да
завърти очи. Положението беше сериозно. На живот и смърт.
- Благодарен съм ти за всичко, което направи, - каза той официално, но си личеше,
че се бори за надмощие над чувствата си. Поредната черта, по която си приличахме – и
двамата трудно запазвахме самоконтрол. Той обаче винаги се справяше по-добре от мен.
– Длъжник съм ти. Но не мога да платя дълга си. Както казах, най-доброто, което мога да
направя, е да стоя далеч от живота ти.
- Ако си част от живота на Лиса обаче, не можеш да ме избягваш.
- Хората могат да съществуват заедно… без да бъдат нещо повече, - отговори ми
студено. Звучеше като Дмитрий, когото познавах. Разумът надделяваше над чувствата.
И точно тогава избухнах. Както вече споменах, той умееше да се контролира. Аз?
Не така добре. Хвърлих се към решетките с такава скорост, че дори Михаил се сепна и
подскочи.
- Но аз те обичам! – изсъсках. – И зная, че и ти ме обичаш. Наистина ли мислиш,
че можеш да прекараш остатъка от живота си покрай мен и да пренебрегваш чувствата
си?
Бедата се състоеше в това, че дълго време, още в Академията, Дмитрий се
опитваше да убеди сам себе си, че би могъл да направи точно това. И беше подготвен да
прекара живота си, без да се поддава на чувствата, които изптваше към мен.
- Обичаш ме, - повторих. – Зная, че ме обичаш. – Протегнах ръце през решетките.
