имаме предвид големия архив от случаи, в които госпожица Хатауей е прониквала или се
е измъквала от разни места, както и безбройните забележки за поведение, които има, не
се и съмнявам, че е намерила много начини да влезе.
- Нямате доказателство, - каза Ейб. - Нито пък теория.
- Нямаме нужда от такова, - отговори Айрис. - Поне засега. Имаме повече от
достатъчно, за да отидем на дело, нали? А даже още не сме стигнали до частта, в която
безброй свидетели са чули госпожица Хатауей да казва на кралицата, че ще съжалява за
новия закон за пазителите. Мога да намеря записа, ако желаете – да не споменавам
сведенията за други “изразителни” коментари, които госпожица Хатауей е правила пред
хора.
Един спомен се промъкна в главата ми: стоях навън с Даниела и крещях – а
другите гледаха – как кралицата не можеше да ме откупи с документ. Не беше добро
решение за мен. Нито пък провалянето на Бдението над Мъртвите или оплакването, че
кралицата беше пазена, когато Лиса беше хваната. Бях дала на Айрис доста материал.
- О, да, - продължи Айрис. - Също така разполагаме с разкази как кралицата е
изразявала огромното си неодобрение от замесването на госпожица Хатауей с Ейдриън
Ивашков, особено когато двамата са избягали заедно. - Отворих уста при това, но Ейб ме
спря. - Има безброй други записи как Нейно Величество и госпожица Хатауей се карат на
публични места. Искате ли да ги извадя или вече можем да гласуваме за дело?
Това беше отправено към съдията. Нямах никакво законно оправдание, а
доказателствата бяха доста изобличаващи. Даже бих казала, че определено имаше
причина да ме обвиняват, освен...
- Ваша Чест? - обадих се. Мисля, че тъкмо щеше да даде своето изявление. - Може
ли да кажа нещо?
Съдията се замисли, а после сви рамене.
- Не виждам защо не. Събираме всички възможни доказателства.
О, това да се обаждам по своя воля определено не влизаше в плана на Ейб. Той се
качи на подиума, надявайки се да ме спре с мъдрото си поведение, но не беше
достатъчно бърз.
- Добре, - казах, надявайки се да звуча убедително и да не си изпусна нервите. -
Показахте доста подозрителни неща, вижда се.
Ейб изглеждаше засегнат, никога не бях виждала такова изражение на лицето му.
Не губеше контрол над ситуацията много често.
- Но точно там е проблемът. Твърде подозрително е. Ако се готвех да убия някого,
нямаше да съм толкова глупава. Мислите ли, че щях да оставя кола си в гръдния й кош?
Не мислите ли, че щях да нося ръкавици? Хайде де, това е обидно. Ако бях толкова
хитра, колкото твърдите, че досието ми казва, че съм, щях ли да го направя по този
начин? Сериозно, ако го бях направила, щеше да е доста по-добре – никога нямаше да ме
заподозрете. Това наистина е обидно за интелекта ми.
- Роуз, - започна Ейб със заплашителна нотка в гласа си. Продължих.
- Всичките доказателства, които имате, са болезнено очевидни. По дяволите, този,
който ме е натопил, е можел просто да нарисува стрелка към мен – а някой ме е натопил,
но вие сте прекалено глупави, за да забележите. - Гласът ми се беше повишил и
съзнателно го намалих. - Искате лесно решение. Бързо решение. И особено много искате
някого без връзки, без могъщо семейство, което да го защити. - Поколебах се тук,
несигурна как да класифицирам Ейб. - Защото така стоят нещата винаги. Такъв беше и
при закона за възрастта. Никой не можеше да се застъпи и за дампирите, защото
проклетата система не позволява.
Усетих, че доста се бях отклонила от въпроса, както и че изглеждах още по-
виновна, критикувайки закона за възрастта. Спрях се отново.
- Както и да е, Ваша Чест... Опитвам се да кажа, че тези доказателства не трябва да
са достатъчни, за да ме обвините или изпратите в съда. Не бих планирала едно убийство
толкова зле.
- Благодаря, госпожице Хатауей, - каза съдията. - Това беше доста...
осведомително. Можете отново да заемете мястото си, докато Съветът заседава.
С Ейб се върнахме до пейката си.
- Какво си мислеше, по дяволите? - прошепна той.
- Казах им истината. Защитавах се.
- Аз не бих стигнал дотам. Не си адвокат.
Хвърлих му кос поглед.
- Нито пък ти, старче.
Съдията помоли членовете на Съвета да гласуват дали има достатъчно
доказателства, за да ме обявят за възможен извършител и да ме изпратят на дело. Те го
направиха. Единадесет ръце се вдигнаха. Всичко свърши просто така.
Чрез връзката усетих предупреждението на Лиса. Докато с Ейб ставахме, за да си
тръгнем, погледнах към публиката, която се разотиваше и обсъждаше развоя на
събитията. Светлозелените й очи бяха разширени, а лицето й – необичайно бледо. Зад
нея Ейдриън също изглеждаше отчаян, но докато ме гледаше, можех да усетя
излъчваните от него любов и решителност. А най-отзад, зад двама им...
Дмитрий.
Дори не знаех, че беше тук. Очите му също бяха върху мен, тъмни и безкрайни.
Само аз не можех да разбера какво чувства. Лицето му не изразяваше нищо, но в очите
му имаше нещо... нещо напрегнато и заплашително. Образът как той сваля групата
пазители премина през главата ми и нещо ми подсказа, че ако го помолех, щеше да го
направи отново. Щеше да си пробие път до мен през съдебната зала, да направи всичко
