любовника й, беше взел решение да направи единственото, с което знаеше, че ще
прекрати дяволското й съществуване – да я открие и да я убие. Стори ми се, че съм
застанала лице в лице с герой, чиято любовна история се е развила също толкова
драматично, колкото и моята.
- Но не сте успял да я откриете. Нали? – продължих внимателно.
Отне му много време да ми отговори, оглеждайки ме пресметливо. Зачудих се за
какво ли си мисли. За нея? За собствената си болка? Или ме анализираше?
- Не, - каза най-накрая. – Наложи се да спра. Пазителите имаха по-голяма нужда
от мен.
Говореше спокойно, контролирано, както умееха пазителите, ала в очите му видях
тъга – разбирах го повече, отколкото можеше да си представи. Поколебах се, преди да
изпробвам единствения вариант, който ми остана, за да се измъкна невредима, без да
свърша в затворническа килия.
- Зная... зная, че имате пълното право да ме извлечете оттук и да ме предадете. И
би трябвало. Предполага се, че точно това ще направите – аз бих. Работата е там, че… -
пак кимнах към папката. – Един вид се опитвам да направя същото като вас. Опитвам се
да спася някого.
Той мълчеше. Вероятно се досещаше кого имам предвид и сигурно си мислеше, че
под „спася” имам предвид „убия”. Щом знаеше коя съм, би трябвало да му е известно и
кой е бил наставника ми. Малцина знаеха за романтичната ми връзка с Дмитрий, но
факта, че се навъртах около него, водеше до определени заключения.
- Нали знаеш, че е безполезно? – попита Михаил. Гласът му почти се пречупи. –
Опитах… постарах се да я открия. Но когато изчезнат…, когато не искат да бъдат
открити… - Той поклати глава. – Нищо не можем да направим. Разбирам защо искаш да
го направиш. Повярвай ми, много добре разбирам. Никога няма да го намериш, ако не
пожелае.
Зачудих се колко мога да споделя с Михаил и колко бих споделила. Имах
усещането, че ако някой на света можеше да разбере през какво преминавам, то това би
бил точно този мъж. Освен това нямах много възможности.
- Работата е там, мисля си, че мога да го открия, - казах бавно. – Той вече ме
търси.
- Какво? – Михаил вдигна вежди. – Откъде знаеш?
- Защото той, ами, праща ми писма.
Внезапно жестокият воин се завърна.
- Ако знаеш как да го намериш… ще ти трябва подкрепление, за да го убиеш.
Потръпнах при последните му думи и отново се уплаших какво е редно да кажа
сега.
- Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че има начин да го спася?
- Като го унищожиш ли?
Разтърсих глава.
- Не… искам да кажа наистина да го спася. Начин да го върна към нормалното му
съществуване.
- Не, - отвърна бързо Михаил. – Невъзможно е.
- Може и да е възможно. Познавам някого, който е успял да върне стригой към
предишното му състояние. – Ето че излъгах. Всъщност не познавах човека, но нямаше да
започвам с познавам-някой-който-познава…
- Невъзможно е, - повтори Михаил. - Стригоите са мъртви. Безсмъртни. Няма
разлика.
- Ами ако има шанс? – казах. – Ако може да бъде направено? Ами ако г-жа Карп –
Соня – отново може да стане морой? Представи си отново да сте заедно. – Мислех да му
кажа, че пак ще е луда, но оставих техническите подробности за по-късно.
Стори ми се цяла вечност, докато чаках отговора му и нетърпението ми
нарастваше. Лиса не можеше да използва до безкрай внушение, а и казах на Мия, че няма
да се бавя. Планът щеше да се провали, ако скоро не се измъкнех оттук. И докато го
гледах как се колебае ми се стори, че се пречупва. След всичко още обичаше Соня.
- Ако думите ти са истина – а аз не ти вярвам – идвам с теб.
О, не. Не влизаше в плана.
- Не може, - отговорих бързо. – Вече имам хора на разположение. – Пак излъгах. –
Ако добавя още някого може да объркам всичко. Няма да се изправя сама срещу него, -
прекъснах опита му да протестира. – Ако наистина искаш да ми помогнеш – ако
наистина искаш да получиш шанс да си я върнеш – трябва да ме пуснеш.
- Няма начин да е истина, - повтори той. Усетих как съмнението се прокрадна и
реших да използвам момента.
- Ще поемеш ли риск?
Мълчеше. Започнах да се потя. Михаил затвори очи и въздъхна. После отстъпи
встрани и посочи вратата.
- Тръгвай.
Почувствах страшно облекчение и сграбчих дръжката на вратата.
- Благодаря ти. Много ти благодаря.
- Мога да си навлека неприятности, - предупреди ме. – И продължавам да не
вярвам, че е възможно.
- Но се надяваш да е така. – Нямаше нужда да ми отговаря, за да знам, че съм
права. Отворих вратата, но преди да тръгна, се обърнах и го погледнах. Този път не
направи опит да скрие тъгата и болката си. – Ако наистина искаш да помогнеш… може и
да си от полза.
Още едно парче от пъзела си дойде на мястото, още един вариант, който да ни
помогне. Обясних му какво е нужно да направи и се изненадах колко бързо се съгласи.
Осъзнах, че наистина ме харесва. И двамата бяхме наясно, че най-вероятно е невъзможно
да бъде превърнат стригой, но въпреки това се надявахме.
Качих се сама нагоре по стълбите. Дон не беше на бюрото си. Веднага се зачудих
какво ли е направила Мия с него. Не изчаках да разбера, вместо това се запътих навън
към малкия двор, където си бяхме уговорили среща. Мия и Лиса вече чакаха и крачеха
