- Трябва да тръгваме. Сега, - и се обърнах към пазача, който беше под влиянието
на внушението. – Заведи ни до стаята, където охраната наблюдава с камерите.
Той не помръдна и с въздишка погледнах Лиса очаквателно. Тя веднага повтори
запитването ми и той моментално напусна стаята. Адреналинът ми се беше повишил от
боя и от притеснението за завършека на всичко това, за излизането ни оттук. През
връзката ни усетих нервността й. Тя може и да беше защитила Виктор относно нуждата
от кръв, но докато вървяхме, тя странеше от него възможно най-много. Непоколебимото
знание за личността му и за това, което правехме, я полазваше като студени тръпки.
Щеше ми се да можех да я утеша, но нямаше време.
Последвахме пазача – Лиса попита за името му, беше Джовани – през още
коридори и охранителни пунктове. Пътят беше обиколният, а не през килиите. Задържах
дъха си през почти цялото време, ужасена, че ще попаднем на някого. Прекалено много
други неща бяха срещу нас; не ни трябваше и това. I Късметът ни обаче удържа и не
срещнахме никого – отново вероятно резултат от това, че вършехме работата в края на
нощта и не преминавахме през високо охраняваните зони.
Лиса и Мия бяха накарали пазителя в Двореца да изтрие записите от
охранителните камери, но не бях станала свидетел на това. Сега, когато Джовани ни
поведе към стаята на охраната в затвора, не можах да не ахна. Монитори покриваха
стените и контролни табла с многобройни редове бутони и превключватели стояха пред
тях. Навсякъде имаше само бюра с компютри. Имах чувството, че тази стая има
мощност, която да ни изстреля в космоса. Всичко в затвора се виждаше: всяка килия,
коридорите и дори офисът на началника, където Еди седеше и говореше с Тео. Двама
други пазачи бяха там и се чудех дали ни бяха видяли в коридорите. Но не – те бяха
прекалено съсредоточени върху нещо друго: камера, която беше объната към празната
стена. Беше онази, която бях нагласила в стаята за захранване.
Бяха се навели към нея и единият от тях казваше, че трябвало да извикат някого,
за да провери там. И двамата погледнаха нагоре и ни видяха.
- Помогни й да ги хване, - нареди Лиса на Джовани.
Отново колебание. Щеше да ни е по-добре с “помощник” с по-слаба воля, но Лиса
нямаше идея кога го беше избрала. Като преди това, той най-накрая се хвърли в
действието. И също като преди това изненадата свърши добра работа в залавянето на
тези двама пазачи. Бях непозната – веднага въздигнала се срещу охраната им, – но все
пак изглеждах като човек. Джовани им беше колега; не очакваха да ги нападне.
Това обаче не ни улесни в побеждаването им. Подкреплението беше добре за мен
и Джовани беше добър в работата си. Повалихме единия в безсъзнание доста бързо,
Джовани използва задушаваща хватка, за да спре за малко достига на въздуха на пазача,
докато той припадна. Другият се пазеше от нас и забелязах как очите му продължително
се спираха на една от стените. Имаше бутон за пожарна аларма, светъл и кръгъл сребрист
бутон.
- Това е аларма! – възкликна Виктор, точно когато пазачът се хвърли натам.
Джовани и аз му се изпречихме в същото време, като го спряхме точно преди да
натисне с ръка и да ни докара отряди от пазители. Един удар по главата и този пазител
също припадна. Всеки човек, с когото се спречквах в това бягство от затвора,
повишаваше вината и гаденето в стомаха ми все повече и повече. Пазачите бяха добрите
и не можех да не си помисля, че се бия на страната на злото.
Сега, когато бяхме сами, Лиса се зае със следващата стъпка.
- Джовани, изключи всички камери и изтрий последния един час от записите.
Този път колебанието беше по-значително. Насилственото влизане в боя с
колегите му изиска по-мощно внушение от нейна страна. Тя успяваше да запази контрол,
ала вече се изморяваше и щеше да става единствено по-трудно да го кара да се подчинява
на заповедите ни.
- Направи го, - изръмжа Виктор, като застана до Лиса. Тя потрепери от близостта
му, но когато погледът му се насочи заедно с нейния, Джовани се примири с
нареждането и започна да превключва бутоните по таблата. Виктор не можеше да мери
силите си с тези на Лиса, но малкото му влияние беше засилило нейното внушение.
Един по един мониторите станаха черни и после Джовани набра няколко кода на
компютър, който възпроизвеждаше дигиталните записи от камерите. Червени
предупредителни светлинки засвяткаха по таблата, но сега нямаше кой да ги оправи.
- Дори и да ги изтрие, има хора, които може би могат да ги възстановят от паметта
на компютъра, - отбеляза Виктор.
- Ще поемем този риск, - казах раздразнена. – Програмирането или каквото и да е
не е в пакета ми със способности.
Виктор завъртя очи.
- Може би, но разрушаването със сигурност е.
Отне ми миг, за да разбера какво имаше предвид, но после схванах. С въздишка
грабнах един от пожарогасителите от стената и заудрях компютъра с всичка сила, докато
не остана нищо повече от купчина пластмасови и метални части. Лиса трепваше при
всеки удар и продължи да гледа към вратата.
- Надявам се това е звукоизолирано, - промърмори тя.
- Изглежда здраво, - рекох уверено. – А сега е време да тръгваме.
