Опитах отново да се измъкна от хватката му, за пореден път опитвайки да се отърся от това, че беше Дмитрий. Бяхме хищник и плячка — и имаше опасност да бъда изядена.
— Съжалявам, — казах през стиснати зъби, тресейки се силно — и отново не успявах — за да се измъкна от ръцете му. — Вечността за мен не е да бъда част от немъртвата мафия.
— Зная, — рече той. Можех да се закълна, че по лицето му се изписа тъга, но по-късно се убедих, че вероятно съм си въобразила. — Вечността ще е самотна без теб.
Внезапно пронизителен писък закънтя в ушите ми. И двамата трепнахме. Шумовете, които предупреждаваха хората, бяха далеч по-силни за чувствителния ни слух. И все пак не можех да не изпитам облекчение. Пожарната аларма. Най-накрая тези идиоти — и да, въобще не се притеснявах, че наричам приятелите си идиоти, особено след като се държаха като такива — бяха напуснали сградата. Усетих слънчевата светлина през връзката и се успокоих от това, когато зъбите на Дмитрий доближиха артерията ми, която щеше да разплиска живота от кръвта ми.
Надявах се, че алармата ще го разсее, но той беше прекалено добър. Опитах още веднъж да се измъкна, като се надявах, че ще го изненадам, но нямаше начин. Това, което го изненада, беше колът на Еди, който се заби в стомаха му.
Дмитрий изръмжа от болка и ме пусна, обръщайки се към Еди. Лицето на Еди беше сурово, въобще не мигаше. Ако се беше развълнувал, когато бе видял Дмитрий, то не го показваше. Всичко, което знаех, беше, че Еди дори не мислеше за него като за Дмитрий. Вероятно всичко, което виждаше, беше просто един стригой. Така бяхме обучени. Да виждаме чудовищата, не хората в тях.
Вниманието на Дмитрий вече не беше насочено към мен, поне за момента. Той искаше да протака смъртта ми. Еди просто беше това, което го разсейваше и от което трябваше да се отърве, за да продължи играта.
Еди и Дмитрий започнаха нещо като танц, подобен на моя с Дмитрий по-рано, само че Еди не познаваше движенията на Дмитрий, както аз. Затова и Еди не успяваше напълно да избегне замахването и Дмитрий го хвана за рамото и го изблъска в стената. Движението трябваше да разбие скулата на Еди, но той успя да се дръпне достатъчно, че ударът да бъде в тялото му, а не в лицето. Болеше си, но поне беше жив.
Всичко това се разигра за части от секундата. И в тези кратки моменти, нещата за мен се промениха. Докато Дмитрий се беше привел, за да ме захапе, бях успяла да превъзмогна желанието да мисля за него като за Дмитрий, човека, когото някога познавах и обичах. Продължително притисната в позицията на жертвата и на крачка от смъртта, аз продължих да се настройвам в бойна готовност.
Сега, докато гледах как някой друг се бие с Дмитрий… като виждах как колът на Еди се насочва към него… е, изведнъж изгубих обективната си гледна точка. Спомних си защо бях тук. Спомних си какво бяхме научили от Робърт току-що.
Несигурно. Всичко беше все още толкова несигурно. Бях се заклела, че ако попаднех в ситуация, в която Дмитрий е напът да ме убие и не съм научила повече за спасяването на стригой, ще го направя. Ще го убия. И това беше шансът ми. Заедно с Еди можех да поваля Дмитрий. Можехме да сложим край на това, точно както той някога искаше.
И все пак… преди по-малко от половин час получих мъничко надежда, че стригоите могат да бъдат спасени. Вярно, че частта, в която би трябвало да го извърши някой владеещ Духа, беше абсурдна, но Виктор вярваше. А щом някой като него беше повярвал…
Не можех да го направя. Дмитрий не можеше да умре. Още не.
Втурнах се с кола, силен удар, с който забих сребристия връх в задната част на главата на Дмитрий. Той изръмжя бясно и успя да се обърне и да ме изблъска, докато все още се бореше с Еди. Дмитрий беше толкова добър. Но колът на Еди все повече се приближаваше до сърцето на Дмитрий и очите на приятеля ми бяха непоколебими в намерението му да го убие.
Вниманието на Дмитрий прескачаше между двама ни и за миг — колкото едно вдишване — видях как Еди насочи кола си към точното място, готов да го забие в сърцето на Дмитрий. Удар, който изглежда нямаше да се провали, както моят преди.
И именно затова, с едно плавно движение насочих кола си, като замахнах през лицето на Дмитрий и така отблъснах ръката на Еди. Беше красиво лице. Мразех се за това, че го наранявах, но знаех, че Дмитрий ще се излекува. Докато атакувах, се блъснах в него, като избутах Еди, така че с него да се изправим пред аварийния пожарен изход, който все още пискаше пронизителното си предупреждение. Каменното изражение на Еди се превърна в изненадано и за момент бяхме като в задънена улица: аз го бутах към вратата, а той мен — обратно към Дмитрий. Обаче видях колебанието. Бяхме в странно положение и той беше на ръба да ме изтика в ръцете на стригой, нещо, което тренировъчното му обучение не би позволило.
