За Бъртрам Устър често се говори като за мъж, на когото му сече пипето и може, ако се наложи, да го използва в тежки ситуации. В конкретния случай имах късмет, че бях срещнал прислужницата и котарака Огъстъс, защото тази среща ми даде това, което французите наричат point d’appui12. Като изчоплих част от стола, която се беше оплела отзад в косата ми, отвърнах с прямо изражение на лицето, което така ми отива:
— Търсех една мишка.
Ако тя беше рекла: „А, да, разбира се. Сега разбирам. Мишка, казваш. Точно така“, всичко щеше да мине по мед и масло, но не би.
— Мишка? — викна тя. — Какво означава това?
Няма що, ако тя не знаеше какво означава мишка, очевидно ни чакаше порядъчно дълга и досадна предварителна работа, и човек трудно би могъл да му хване нишката от началото. За щастие следващите й думи показаха, че „Какво означава това?“-то, не е било запитване, а по-скоро нещо като вик и то сърцераздирателен.
— Какво ви кара да мислите, че в стаята има мишка?
— Има някои данни, които говорят за това.
— Вие видяхте ли я?
— Всъщност не. Тя се спотайва някъде.
— Какво ви накара да дойдете да я търсите?
— О, мислех, че трябва.
— И защо стояхте на стола?
— Ами опитвах се да хвърля отгоре един птичи поглед, така да се каже.
— Често ли ходите да търсите мишки в чуждите стаи?
— Не бих казал често. Само когато ме осени вдъхновението, нали разбирате?
— Разбирам. Така…
Когато някой ти каже „Така“ с подобен тон, това обикновено означава, че си прекалил с гостоприемството му и е време да си вземеш шапката. Устърови нямат работа в спалнята на сина й, така си мислеше тя и разбирайки, че в това има зрънце истина, аз се изправих, отупах крачолите си и след като казах няколко любезни думи от рода на колко се надявам нейният кръвосмразител да върви добре, я лиших от присъствието си. Когато стигнах вратата, успях да хвърля едно око през рамо и забелязах, че ме следва с поглед, в който онова диво предчувствие действаше на пълни обороти. Беше ясно като бял ден, че поведението ми й изглежда странно и не казвам, че не беше. Поведението на всеки, който позволи Роберта Уикъм да направлява живота му, е почти винаги странно.
Това, което най-много ми се искаше при тези обстоятелства, беше един задушевен разговор с фаталната млада дама. След като поразрових тук-там, я намерих в моя стол на поляната, зачетена в книгата на мама Крийм, в която се бях вглъбил, когато тези събития започнаха. Тя ме поздрави с лъчезарна усмивка и изгука:
— Вече си готов? Намери ли я?
С огромно усилие стиснах емоциите си за гърлото и отвърнах кратко, но учтиво, че отговорът е отрицателен.
— Не — рекох, — не я намерих.
— Тогава не може да си търсил както трябва.
Отново си наложих да спра и да си напомня, че английските джентълмени не извиват шиите на червенокоси кокошки върху полога им, независимо как са провокирани.
— Нямах време да търся както трябва. Беше ми попречено от малоумни женски индивиди, които прилазват зад гърба ми и ме питат как върви.
— Е какво пък. Исках да знам — изкикоти се тя. — Изтърси се с гръм и трясък, нали. Как така падна от рая, о Луцифър, сине на утрото, казах си. Толкова си невротичен, Бърти. Трябва да се опиташ да не си така скоклив. Знаеш ли от какво имаш нужда?
Аз я гледах все така диво.
— От едно успокоително. Сигурна съм, че сър Родерик ще ти го забърка, ако го помолиш. А междувременно?
— Какво искаш да кажеш с това междувременно?
— Какво възнамеряваш да правиш?
— Предлагам да те хвана за перушината, да те измъкна от този стол, да се върна обратно в него и да си взема книгата, чиито първи страници намерих за извънредно завладяващи. Надявам се като понабера скорост в четенето, да мога да забравя.
— Искаш да кажеш, че няма да осъществиш още един удар.
— Не, няма. Бъртрам приключи. Можеш да дадеш това на пресата, ако искаш.
— Но каничката за сметана. Какво ще кажеш за мъката и агонията на чичо ти Том от тежката му загуба?
— Чичо Том да върви да пасе.
— Бърти! Държиш се странно.
— И ти щеше да се държиш странно, ако беше седяла на пода в спалнята на Уилбърт Крийм със стол около врата, и мама Крийм беше влязла.
— Божичко! Дойде ли?
— Лично.
— И какво й каза?
— Казах, че търся мишка.
— Не можа ли да измислиш нещо по-умно?
— Не.
— И как приключи всичко?
— Изсулих се и я оставих твърдо убедена, че съм си играл на дървено конче. Тъй че, скъпа ми Боби, когато говориш за повторен удар, аз просто се изсмивам презрително — казах аз и го направих. — Ха опитай да ме хванеш да отида пак в тая зловеща стая! Не и за милион лири в дребни банкноти.
Тя направи нещо, което, без да се заричам, мисля, че се казва муцуна. Събра си устните и ги изду напред, ако ме разбираш. Остави ме с впечатлението, че е разочарована от Бъртрам, след като е очаквала нещо по-добро от него и това пролича от следващите й думи:
— Това ли е дръзновеният Устъров дух?
— Към днешна дата, да.
— Ти мъж ли си или мишка?
— Моля да не споменаваш думата, „мишка“ в мое присъствие.
— Наистина мисля, че можеш да пробваш отново. Недей, Бърти, не подпалвай юргана заради бълхата. Този път ще ти помогна.
— Ха!
— Не съм ли чувала това някъде преди?
