Разделихме се с взаимно доброжелателство. Когато излязох и ме лъхна летния въздух, си спомних, че не му казах как Уилбърт е купил, а не свил каничката за сметана, и в първия момент си помислих да се върна и да го уведомя. Във втория, обаче, отново си помислих, и не се върнах. Първите неща са си първи, казах си, а най-отгоре в дневния ред стоеше точката да се даде лъч надежда на Кипър. Това може да почака, реших, и се запътих към Кипър и Боби, които, трамбоваха поляната с наведени глави. Предусещах как само след малко ще повдигна тия глави със замах.
И не грешах. Ентусиазмът им беше бурен. И двамата безрезервно се съгласиха, че ако у Ъпджон има и най-малката искрица човешко чувство, което, разбира се, всееше предстоеше да се докаже, работата ни е в кърпа вързана.
— Ти не може да си се сетил за това сам, Бърти — каза Боби, винаги готова да подцени остротата на Устъровата находчивост. — Сигурно си говорил с Джийвс.
— Не, всъщност идеята беше дадена От Сордфиш.
Кипър се изненада.
— Искаш да кажеш, че си му разказал?
— Реших, че това е стратегически ход. Четири глави са повече от три.
— И той те посъветва да бутнем Ъпджон в езерото.
— Точно така.
— Много странен иконом.
Замислих се върху това.
— Странен? О, не знам. Средна хубост, бих казал. Да, малко или много обичайният тип — произнесох се накрая.
Цялото ми същество гореше от нетърпение и ентусиазъм да се запретна за работа и да покажа на какво съм способен. Бях изпълнен с воля за победа. Затова на следващия следобед ми дойде като студен душ не дотам високото мнение на Джийвс по Операция „Ъпджон“. Казах му точно преди да тръгна за уреченото място, с чувството, че моралната му подкрепа ще ми дойде добре, но бях озадачен да се сблъскам със сдържаното му, дори надменно поведение. Той тъкмо ми описваше как се чувства човек, участник в жури на крайморски конкурс за къпещи се красавици, когато аз бях принуден да го прекъсна, при това със съжаление, защото той съвсем ме беше омаял с неговите приказки.
— Извинявай, Джийвс — казах аз, като се консултирах с часовника си, — но трябва да хуквам. Спешен ангажимент. Ще ми разкажеш останалото после.
— По всяко време, когато ви е угодно, сър.
— Ще правиш ли нещо в следващия половин час?
— Не, сър.
— И нямаш намерение да се свиеш в някое уютно ъгълче с цигара и Спиноза.
— Не, сър.
— Тогава горещо ти препоръчвам да дойдеш с мен към езерото и да станеш свидетел на една човешка драма.
Съвсем накратко му очертах програмата и събитията, които бяха довели до нея. Той изслуша с внимание и повдигна лявата си вежда с около сантиметър.
— Това идея на мис Уикъм ли беше, сър?
— Не. Съгласен съм, че изглежда такава, но всъщност я подхвърли сър Родерик Глосъп. Между другото, сигурно си се изненадал да го видиш тук в ролята на иконом.
— За момент това предизвика у мен известна почуда, но сър Родерик ме запозна с обстоятелствата.
— Опасявайки се да не го издадеш пред мисис Крийм, ако не те запознае?
— Несъмнено, сър. Съвсем естествено е да вземе всички предохранителни мерки. От неговите забележки разбрах, че още не е достигнал до определено заключение относно психическото състояние на мистър Крийм.
— Да, той още го наблюдава. Всъщност, както ти казах, неговата плодовита глава роди тази идея. Какво мислиш за нея?
— Неблагоразумна, сър, по мое мнение.
Бях шашнат. Не можех да повярвам на ушите си.
— Неблагоразумна?
— Да, сър.
— Но е задействала без засечка в случая с Бърта Симънс, Джордж Ланчестър и стария мистър Симънс.
— Много вероятно, сър.
— Тогава защо е това пораженческо отношение?
— Само едно чувство, сър, дължащо се вероятно на моето предпочитание към финеса. Нямам доверие в тези оплетени схеми. На тях не може да се разчита. Както казва поетът Бърнс — и най-добрите планове на мишките и людете посока грешна хващат.
— Шотландска е, нали? Думата?
— Да, сър.
— „Людете“, де. Така си и мислех. Защо трябва да казват там люде?
— Нямам информация, сър. Не са ми се доверили.
Започвах вече да се дразня, защото не виждах никаква причина за високомерието му. Бях очаквал да ми даде тласък в начинанието с окуражителни и възвисяващи слова, а не да изтъпява тънкото острие на мойта жар по този начин. Чувствах се като хлапе, което е изтичало при майка си за похвала и одобрение за нещо, което е направило, а вместо това получава безцеремонно отупване по дупето. Вложих доста сърдечност в гласа си, когато отново му заговорих:
— Значи мислиш, че поетът Бърнс ще погледне подозрително на това наше начинание, така ли? Е, можеш да му предадеш от мое име, че е магаре. Ние сме обмислили нещата до последния детайл. Мис Уикъм ще покани мистър Ъпджон на разходка. Ще го отведе към езерото. Аз стоя на брега и уж гледам рибките, които си играят сред тръстиките. Кипър, излъскан и приготвен, е зад съседното дърво. При вика „О, вижте“ от страна на мис Уикъм, придружен с женско вълнение и посочване на нещо във водата, Ъпджон се навежда, за да погледне. Аз го бутам, Кипър се хвърля и готово. Просто няма какво да се изпорти.
— Както кажете, сър. Но аз все пак имам онова чувство.
