Животът невинаги е като компютърна игра. Понякога наградите са истински. Понякога са безценни. Линда Грей пристига в градчето Хевънс Бейс, за да прекара една нощ с любовника си в местния мотел. На сутринта нейният човек я завежда в Джойленд и двамата влизат в "Къщата на ужасите"… но излиза само той. Докато еднорелсовото влакче пътува в пълен мрак, убиецът прерязва с бръснач гърлото на Линда и я изхвърля от вагончето. Престъплението остава неразкрито до лятото на 1973, когато Девин Джоунс (двайсет и една годишен, девствен, с писателски заложби и с разбито сърце, намиращ утеха в песните на "Доорс" и на "Пинк флойд"), започва работа в увеселителния парк. Първата му среща е с местните чешити: Лейн Харди с вечно накривената шапка, напомнящ цирков глашатай от старовремски комикс, мадам Фортуна с шал, украсен с кабалистични символи… И най-вече с господин Истърбрук, собственикът на Джойленд, който повече прилича на погребален агент. Обръщайки се към новаците, той казва: — Живеем в безумен свят на войни, жестокост и безсмислени трагедии. На нито едно човешко същество, което го населява, не е спестен дял от нещастието и безсънните нощи. Онези от вас, които още не го знаят, ще го научат. На фона на тези тъжни, но неоспорими факти за състоянието на обществото, това лято вие получавате безценен дар: да продавате щастие. И Дев дава щастие на дечицата, пред които танцува с костюм на хрътката Хауи. Най-щастлив обаче е Майк (момчето в инвалидна количка, надарено със свръхестествени способности), който благодарение на младия си приятел изживява незабравим ден в Джойленд. А през дългите безсънни нощи Девин мисли за призрака в "Къщата на ужасите". Защото приятелят му Том го е видял. И защото убиецът още не е заловен и още дебне. Може би съвсем наблизо.
Имах кола, но през повечето есенни дни през 1973 година изминавах пеш разстоянието между пансиона на госпожа Шопло в малкия град Хевънс Бей и Джойленд. Струваше ми се, че така е редно. По-точно, че е единственият начин. В началото на септември градчето беше почти безлюдно, което беше добре дошло за особеното ми настроение. Онази есен беше най-прекрасната в живота ми. Твърдя го дори сега, след четирийсет години. От друга страна, никога не съм се чувствал толкова нещастен, това също го твърдя. Смята се, че първата любов е красива и че е още по-красива, когато връзката приключи. Слушали сте хиляди поп и кънтри парчета за леваци, зарязани от гаджетата си. И все пак най-много боли, когато за пръв път ти разбият сърцето — душевната рана заздравява най-бавно и белегът е най-дълбок. Какво му е красивото?
През целия септември, та и през октомври небето над Северна Каролина беше безоблачно, а въздухът — топъл дори в седем сутринта, когато по външната стълба излизах от апартамента си на втория етаж. Ако бях с тънко яке, го връзвах на кръста си, преди да съм изминал и половината от петте километра между града и увеселителния парк.
Първо обаче се отбивах в пекарната на Бети и си купувах два топли кроасана. Вървях по пясъка, придружаван от сянката си, дълга поне шест метра. Над мен кръжаха чайки, надявайки се на трохички от кроасаните. А когато се връщах (обикновено към пет часа, макар понякога да оставах до по-късно — нищо не ме очакваше в Хевънс Бей, градче, което изпадаше в летаргия след края на лятото), сянката ми крачеше редом с мен по водата. Ако имаше прилив, тя трептеше на повърхността, сякаш бавно танцуваше хула.
Макар да не съм съвсем сигурен, мисля, че момчето, жената и кучето бяха там още при първия ми преход. По брега между града и веселата искряща шарения на Джойленд се редяха вили, много от тях скъпи, повечето заключени и със спуснати кепенци след Деня на труда. С изключение на най-голямата, онази, която приличаше на зелен дървен замък. Дъсчена пътека водеше от широкия й заден вътрешен двор чак до мястото, където морската трева отстъпваше пред ситния бял пясък. В края на пътеката имаше маса за пикник, над нея беше разперен яркозелен плажен чадър. Под сянката му в инвалидна количка седеше момче с бейзболна шапка, завито с одеяло от кръста надолу дори в късните следобеди, когато температурата се движеше около двайсет градуса. Бях решил, че е приблизително на пет години, но не и на не повече от седем. Кучето, териер Джак Ръсел, лежеше до него или се гушеше в краката му. Жената седеше на една от пейките до масата, понякога четеше книга, но най-често бе загледана във водата. Беше много красива.
Било на отиване или на връщане винаги им махах и момчето ми отвръщаше. Жената не ми махаше, не и в началото. 1973 беше годината на нефтеното ембарго на ОПЕК, годината, през която Ричард Никсън обяви, че не е мошеник, годината, през която починаха Едуард Г. Робинсън1 и Ноел Кауард. Беше година, загубена за мен, Девин Джоунс — на двайсет и една, девствен, мечтаещ да стане писател и с разбито сърце. Притежавах три чифта джинси, четири къси панталона и разбрицан форд (но с хубаво радио), понякога ме спохождаха мисли за самоубийство.
Прелест, а?
Сърцеразбивачката се казваше Уенди Кигън и не ме заслужаваше. Стигнах до този извод едва ли не когато преполових живота си, но както се казва, по-добре късно, отколкото никога. Уенди беше от Портсмут, Ню Хемпшир, аз — от Саут Бъруик, Мейн, тоест тя беше пословичното съседско момиче, в което неизбежно се влюбваш. Започнахме „да ходим“ (както казвахме тогава) в първи курс в Университета на Ню Хемпшир — всъщност се запознахме на среща на първокурсниците. Каква идилия, нали? Също като в онези поппарчета.
Бяхме неразделни две години, навсякъде ходехме заедно, всичко вършехме заедно. По-точно всичко без „онова“. И двамата учехме и работехме, тя в библиотеката на университета, аз в мензата. През лятото на 1972 ни разрешиха да запазим работата си и ние се възползвахме, естествено. Заплащането не беше кой знае какво, но възможността да сме заедно не беше за изпускане. Предполагах, че същото ще се случи и през лятото на 1973, докато Уенди не ми съобщи, че приятелката й Рене е уредила за двете им работа във „Файлинс“ в Бостън.
— Ами аз какво да правя? — попитах.
— Винаги можеш да идваш да се виждаме — отвърна тя. — Страшно ще ми липсваш, Дев, но ще ни се отрази добре да се разделим за малко.
Фраза, която често е като смъртна присъда. Сигурно изражението ми издаде какво мисля, защото Уенди се повдигна на пръсти и ме целуна.
