Луксозна яхта, осеяна с трупове, се носи към скалите на малък остров в щата Мейн. Първи я забелязва и се качва на нея Изриъл Пайк, местен рибар с тежко минало и спомени, които иска да забрави.Сред седемте мъртви мъже са двама кандидат-сенатори. Подозренията се насочват към Пайк, който преди десет години — неволно или умишлено — е причинил смъртта на баща си и току-що е излязъл от затвора. За да докаже, че убийствата на яхтата не са негово дело, той трябва да разкрие тайна, която може да му коства живота.По същото време дванайсетгодишният Лаймън се опитва да избяга от пияния си баща в запустяла къща на острова. Но там го посреща млада жена с брадва в ръка и думите: "Издадеш ли звук, си мъртъв".Случайната среща на Изриъл Пайк и Лаймън е съдбоносна и за двамата. Защото бившият затворник иска да докаже, че е честен човек.Най-добрата книга на Майкъл Корита!Стивън КингТрилър, който не бива да пропускате!Дейвид БалдачиМайкъл Корита бивш частен детектив и журналист, автор на "Смъртта не е решение" и още 16 трилъра, преведени на 20 езика.
На Ричард Пайн и семейството му с благодарност
В актьорската игра най-важна е честността. Ако можеш да изиграеш това, значи си успял.
Когато най-после всички си отидем, тук няма да е останал никой освен смъртта, а и нейните дни ще са преброени.
Яхтата се появи на деветата седмица, след като Изриъл се завърна в дома на баща си, и дори от разстояние в червеникавата светлина на сплесканото в елипса изгряващо слънце се виждаше, че е изпаднала в беда. Носеше се напосоки, без кормчия — собственост на морето вместо негов партньор.
Като всички, отраснали на островите по крайбрежието на Мейн, и той бе виждал дрейфащи лодки — общо пет пъти, както щеше да си спомни по-късно пред следователите. В четири от тях на борда нямаше никого, а петия път бяха открили дете, което бе прерязало въжетата, придържащи лодката към пристана, и се бе оставило отливът да го отнесе. Целта му била да даде урок на родителите си и според Изриъл бе успяло, защото яхтата бе заседнала сред скалите, преди да се доберат до нея.
Пет пъти той бе наблюдавал апатичното, безжизнено лутане на плавателен съд, лишен от човешка ръка, която да го направлява. Наблюдавал бе пиянското му залитане, но и петте пъти се бе разминало без жертви. Шестият път обаче беше различно.
„Защо? Какво беше различното?“ — попитаха следователите.
И той им каза очевидното — размерите на съда, допускането, че на борда би трябвало да има екипаж, мълчанието, последвало виковете му. Онова, което не им каза, бе как неподвижността на яхтата контрастираше с безспирната енергия на морето, напомняйки му историите, които дядо му някога му бе разправял в старата работилница за лодки „Пайк и синове“, захапал пура и с дяволито пламъче в очите — истории за кораби призраци, за изхвърлени на брега фрегати, чиито трюмове често били пълни със скелети. Вместо това Изриъл разказа как яхтата се е насочила към скалите, заобикалящи остров Салвейшън Пойнт, и как си е помислил, че трябва да побърза, иначе щетите ще бъдат скорошни и тежки.
Той пресече фарватера с малката си гребна лодка. Преди това два месеца се бе упражнявал с греблата, без да пропуска нито ден, и при нужда можеше да накара лодката да полети. Тази сутрин даде всичко от себе си.
Яхтата беше над 30 метра дълга, по-скоро някъде към 40, и не беше лесно да се предвиди накъде ще поеме без управление. Изриъл я доближи откъм левия борд, където бе защитен от вятъра. Тя беше направила почти пълен кръг, сякаш се опитваше отново да насочи носа си на юг, да се върне там, откъдето бе дошла. Той сложи предпазните кранци на бордовете на лодката, изравни се с кърмата на яхтата и после се остави на вълните да го отнесат към нея; ударът в корпуса беше разтърсващ въпреки кранците. Хвана се за един от металните леери и завърза лодката за него. Когато се изправи, надстройките на яхтата се извисяваха над главата му, а заоблените корпуси на радарите ѝ опираха в небето. Името ѝ беше изписано на кърмата със златни букви върху тъмносин фон: „Мерео“.
Не беше хубаво име. Звучеше някак грубо, ръбато.
„Мерео“.
Изриъл изчака поредната вълна, после вдигна крак от лодката и се закатери по стълбата. Беше стигнал до средата, когато се сети, че дори не се е опитал да извика, да привлече по някакъв начин вниманието на хората на борда.
Понякога човек просто усеща.
Тогава той извика: „Ехо!“. Не чу отговор. Докато се изкачваше и прехвърляше крак над парапета на кърмата, се надяваше яхтата просто да е била изоставена, макар да не можеше да си представи защо някой би изоставил такова бижу. Надеждата не го напусна и след като видя, че малката моторна лодка, с която се отиваше до брега, все още е на лодбалката, а в далечината чайките се носят по вятъра. По-късно същия ден разпита разни хора за птиците — предпазливо, защото не искаше още веднъж да му се налага да описва сцената, но настойчиво, защото държеше да знае. Никой не можа да му обясни защо. Миризмата на кръв не отблъскваше чайките, а напротив — привличаше ги.
Но въпросната сутрин, когато се качи на борда на „Мерео“, наоколо нямаше чайки.
Яхтата беше „Ферети 1000“, което не му говореше нищо. Стълба с парапети от стъкло и стомана водеше към кабината и летния мостик, а веднага след тях беше вратата към салона, чийто интериор оставаше скрит зад тъмните стъкла на прозорците. Трябваше първо да отиде до кабината, но вратата на салона беше отворена, затова той постъпи като всеки човек, изправен пред отворена врата — влезе през нея.
Понякога от затворена врата има полза най-вече човекът отвън.
