— Аха — казах аз. — И не ме преследваш за да ме убиеш, например?
— Не бъди глупак, Хап.
— И не си в системата, която се готви да ме ликвидира?
— Да, драги, разбира се, че съм. И каква е причината според теб?
— Защото не те масажирах достатъчно?
— Какви ги дрънкаш?
Станах и тръгнах.
— Няма значение.
Тя ме настигна, сграбчи ръката ми и ме обърна към себе си.
— Приех поръчката, защото така или иначе я имаше. Някой те иска мъртъв, при това достатъчно, за да обяви открито издирване. Аз си имам изградена репутация и като кажа нещо, го правя. Реших, че като се чуе, че аз съм поела случая, може би другите мераклии ще стоят настрани. С други думи, ти поне за малко ще си в безопасност.
Погледнах я в очите и разбрах, че не лъже.
— Благодаря ти! — казах аз.
Тя кимна.
— Няма за какво. Така че, бъди внимателен с мен!
— Я стига, Хелена! Не съм те виждал толкова време. Знаеш какво направи! И сега изведнъж се появяваш, следваш ме по петите, спасяваш живота ми и…
Млъкнах и не исках да продължавам повече.
Тя се усмихна:
— Радвам се да те видя пак, Хап.
Изявлението й не ми помагаше особено, а и беше егоистично от нейна страна да говори такива неща. Болка и гняв се бореха за надмощие в ума ми и търсеха някакво споразумение, което да им позволи да заговорят веднага и в един глас.
— Така ли? — троснах се аз.
— Не ми ли вярваш?
— Честно да ти кажа, не зная. Ти си имала на разположение няколко дни, за да свикнеш с тази мисъл, и що-годе да проучиш живота и навиците на нищожеството Хап Томпсън, а аз вече не знам нищо за теб.
— Е, добре, работя си все същата работа, все още живея в Лос Анджелис и излизам с един човек. — Тя назова името на една известна местна фигура, с около десетина години по-възрастен от мен. Заболя ме, но не чак толкова, колкото очаквах. Всъщност — бях претръпнал.
— Браво! — казах аз. — И как мислиш, че трябва да реагирам? Кажи ми!
Тя се опита отново да вземе ръката ми.
— Мисля, че трябва да ме заведеш на разходка по брега и да ми кажеш какво всъщност става.
Заклатих енергично глава — дори против волята си. Не исках да се разхождам с нея, не исках да правя нищо, което бяхме правили някога.
— И тук можем да постоим — додаде тя бързо. — Както кажеш. Аз искам само да помогна, Хап. Кажи ми какво става?
След малко, и то само защото краката започнаха да ме болят от стоене на едно място, ние наистина тръгнахме да се разхождаме. Ако и вие сте на брега и започнете да се разхождате, неминуемо ще тръгнете към морето. В това има смисъл. Вървяхме по влажния пясък, на няколко крачки от предела, докъдето стигаха вълните, и по едно време осъзнах, че се вглеждам в пясъка за изгубени долари, макар да беше твърде тъмно и приливът да не беше благоприятен. Продължавах да търся. Плажовете са за това, нали?
Междувременно разказах на Хелена за Травис — но не и за сделката, която бях сключил, нито за случилото се в къщата на Хамънд; за Лаура и Куот и как съм се озовал в това положение. Стигнах и до първата си среща със Стратън, дори и малко за живота си преди това — за годините, прекарани в шляене от щат в щат. За онези години можех да кажа само, че наблюдавах как остарявам и че това ставаше доста бавно. По едно време спрях, млъкнах и се обърнах с лице към морето.
Хелена дълго не свали поглед от мен. Не обърнах лицето си към нея. Не исках да мога да я виждам добре. Знаех, че ще ме пита за други неща и погледнех ли я, тя щеше да приеме това като сигнал и да започне. Денят ми беше дълъг и отвратителен. Не бях готов за подобно нещо. Да бъдем отново заедно бе толкова странно, че дори въздухът между нас пулсираше от думите и нещата, които трябваше да бъдат изречени, както и от ония, които не трябваше. В даден момент изпитвах усещането, че нищо не се беше променяло, а в следващия — тя ми се струваше чужд човек, когото никога не съм познавал. Навремето да разговарям с нея бе толкова естествено, както и да дишам — близко съжителство, проникнато от любов и разбирателство. Сега обаче ми се струваше, че съм стъпил на някаква планета с кислородна маска на лицето, защото не зная какво съдържа атмосферата — дали ще поддържа живота ми, или ще ме убие.
— Не искам да те депресирам повече — каза тя най-накрая, — но точно този тип Стратън е човекът, който иска да те унищожи.
Трябва да си призная, че това ме измъкна от ужаса:
— Какво?!
Хелена повтори.
— Преди пет дни. Шейсет хиляди, за да бъде напълно унищожена главата ти. Което, трябва да призная, звучи малко грубовато. Главата ти си я бива.
Погледнах я с объркани чувства и доста глуповато. Стратън не беше идиот, а аз се бях държал доста странно, след като в продължение на година и половина бях най-добрия му довереник.
— Разбира се. Господи!
— Какво има?
