— А ако променя решението си? — настояваше тя.
— Не знам какво пише в договора, но той може да изпрати хора да те арестуват.
— Никога няма да ме открие!
— Права си. В такъв случай не се безпокой.
Но швейцарецът вече бе похарчил петстотин долара, както и пари за чифт обувки, рокля, две вечери и разходите по документите в консулството, поради което започваше да се тревожи. И тъй като Мария настояваше да говори със семейството си, той реши да купи два самолетни билета и да я придружи до родния й град, стига всичко да се разреши за четирийсет и осем часа и те да могат да пътуват още следващата седмица, както бе уговорено. След като отново започнаха да се усмихват един на друг, Мария разбра, че това условие фигурира в документа и че за в бъдеще трябва да внимава със съблазняването, чувствата и договорите.
Каква изненада, каква гордост за малкия град бе да види своята хубава Мария в компанията на чужденец, който я канеше да стане голяма звезда в Европа! Всички съседи научиха новината, а приятелките й от гимназията я питаха: „Как стана?“ „Провървя ми.“
Те поискаха да узнаят дали в Рио де Жанейро често се случват такива неща, тъй като бяха гледали подобни епизоди от телевизионните сериали. Мария не каза нито „да“, нито „не“, за да събуди любопитството на приятелките си, да ги накара да разберат, че тя не е коя да е.
Отидоха у тях, където швейцарецът отново показа брошурите с бар „Бразилия“, изписан погрешно, и договора, а през това време Мария обясняваше, че вече има импресарио и иска да се посвети на артистична кариера. След като видя предизвикателните бански костюми на момичетата от снимките, които чужденецът показваше, майка й веднага му ги върна обратно, без да задава въпроси — най-важното за нея бе дъщеря й да е щастлива и богата, или нещастна, но богата.
— Как се казва? — попита я тя.
— Роже.
— Ружериу! Имах братовчед със същото име!
Мъжът се усмихна, изръкопляска и всички си дадоха сметка, че не е разбрал въпроса. Бащата на Мария добави:
— Но той е на моите години.
Майка й го помоли да не пречи на щастието на дъщеря си. Тъй като всички шивачки постоянно си бъбрят със своите клиентки и научават много неща за брака и любовта, тя я посъветва следното:
— Скъпа моя, по-добре да бъдеш нещастна с богат мъж, отколкото щастлива с беден, а там ще имаш много повече шансове да бъдеш нещастна богаташка. А ако нещата никак не вървят, ще си хванеш автобуса и ще си дойдеш.
Въпреки че бе родена в това затънтено място, Мария беше по-умна, отколкото я смятаха майка й и бъдещият й съпруг.
— Мамо — възрази тя, — няма автобус от Европа за Бразилия. Освен това искам да правя кариера като танцьорка, а не да се омъжвам.
Майка й я погледна отчаяно.
— След като има начин да отидеш там, не може да няма начин да се върнеш. Кариерата на танцьорка е много хубава за едно младо момиче, но ще продължи само докато си хубава и ще свърши, когато станеш на трийсет. Ето защо трябва да се възползваш от случая, да намериш някой, който е честен и влюбен в теб, и да се омъжиш. Не е нужно и ти да изпитваш любов, аз самата в началото не обичах баща ти, но парите купуват всичко, дори и истинска любов. А баща ти, както виждаш, дори не е богат!
Изключително лош приятелски и в същото време прекрасен майчински съвет. Четирийсет и осем часа след това Мария отново бе на път за Рио, като преди това се отби — сама — в магазина за платове, където собственикът й каза следното:
— Научих, че някакъв прочут френски импресарио е решил да те заведе в Париж. Не мога да ти попреча да търсиш щастието си, но искам да ти кажа нещо, преди да тръгнеш.
Извади от джоба си един медальон и продължи:
— Това е чудотворният медальон на Света Богородица Милосърдна. Нейната църква се намира в Париж, иди и я помоли да те закриля. Виж какво пише тук.
Мария прочете следните думи, изписани около образа на Дева Мария: „О, Мария, зачената без грях, моли се за нас, които търсим помощ от Теб. Амин.“
— Не забравяй да казваш това изречение поне веднъж на ден. И — той се поколеба, но вече бе късно да спре… — ако някой ден се върнеш, знай, че ще те чакам. Пропуснах възможността да изрека простичките думи „обичам те“. Може би вече е късно, но бих искал да го знаеш.
Тя отдавна бе разбрала какво означава „да пропуснеш възможността“. А „обичам те“ бе чувала много пъти за двайсет и две години, затова й се струваше, че това изречение е загубило всякакъв смисъл — никога не бе довело до нещо сериозно, дълбоко, което да се превърне в трайна връзка. Мария благодари за хубавите думи, запечата ги в подсъзнанието си (никога не се знае какво ни готви животът, затова е добре да знаем къде е аварийният изход), целуна невинно бившия си работодател по бузата и тръгна, без да поглежда назад.
