— Сигурно жените са те накарали да страдаш? — попита тя и веднага си даде сметка, че въпросът й е глупав, може би го бе прочела в някой наръчник от рода на „Всичко, което жените трябва да знаят, за да завладеят един мъж“.
— Никога не са ме карали да страдам. И двата ми брака бяха щастливи. Изневеряваха ми и аз изневерявах, както във всяко нормално семейство. Но след като минеше известно време, сексът преставаше да ме интересува. Продължавах да ги обичам, да чувствам липсата им, но сексът… защо всъщност говорим за секс?
— Защото, както каза ти самият, аз съм проститутка.
— Животът ми не е кой знае колко интересен. Живот на художник, който е постигнал успех, докато е още млад, което се среща рядко, и то в живописта, което се среща още по-рядко. Художник, който днес може да нарисува всякаква картина и ще получи добри пари за нея, въпреки че критиците ще се ядосат, тъй като смятат, че само те разбират от изкуство. Хората мислят, че имам отговор за всичко, и колкото повече мълча, за толкова по-умен ме смятат.
Той продължи да разказва живота си: всяка седмица го канели на някакво събитие някъде по света. Имал агентка, която живеела в Барселона — знае ли Мария къде се намира този град? Да, Мария знаеше, намира се в Испания. Въпросната агентка се занимавала с всичко, което е свързано с пари, покани, изложби, но никога не го принуждавала да прави неща, които не му харесват, понеже след много години труд били постигнали известна стабилност на пазара.
— Интересна ли ти е моята история? — попита той, а в гласа му прозвуча нотка на несигурност.
— Бих казала, че е много различна история. Мнозина биха искали да са на твое място.
Ралф поиска да научи повече за Мария.
— Аз мога да бъда три различни жени в зависимост от това какво търсят мъжете. Наивното момиченце, което гледа мъжа с възхищение и се преструва, че е впечатлено от неговите истории за власт и слава. Фаталната жена, която веднага атакува онези, които се чувстват несигурни, и действайки по този начин, взема нещата в свои ръце и мъжете се отпускат, тъй като вече няма за какво да се тревожат. И най-накрая Отзивчивата майка, която дава съвети и изслушва — с вид на човек, който всичко разбира — истории, които влизат през едното й ухо и излизат през другото. Коя от трите искаш да опознаеш?
— Теб самата.
Мария разказа всичко, защото изпитваше нужда да го разкаже — правеше го за пръв път, откакто бе напуснала Бразилия. Накрая откри, че въпреки необичайната професия не й се бе случило нищо вълнуващо освен седмицата в Рио де Жанейро и първия месец в Швейцария. От къщи отиваше на работа, от работа се прибираше вкъщи — и нищо повече.
Когато свърши разказа си, седяха в друго кафене, намиращо се този път в другата част на града, далеч от Пътя на Сантяго, и всеки размишляваше върху съдбата на другия.
— Липсва ли нещо? — попита тя.
— Трябва да си кажем „доскоро“.
Да. Защото този следобед не беше като другите. Тя се чувстваше разтревожена, напрегната поради това, че бе отворила една врата и не знаеше как да я затвори.
— Кога ще мога да видя картината?
Ралф й подаде визитната картичка на агентката си в Барселона.
— Обади й се след шест месеца, ако все още си в Европа. Изложбата „Лицата на Женева“, която включва портрети на прочути и на съвсем неизвестни хора, ще бъде показана за пръв път в една галерия в Берлин. След това ще обиколи Европа.
Мария си спомни за календара, за деветдесетте дни, които оставаха, за опасността, която би могла да крие всяка една връзка.
„Кое е по-важно в този живот? Да живея или да се преструвам, че съм живяла? Да рискувам в този миг, да кажа, че това е най-хубавият следобед, който съм прекарала в този град? Да му благодаря, че ме е изслушал, без да критикува или да прави забележки? Или чисто и просто да облека ризницата на силната жена с особена светлина и да си тръгна, без да казвам нищо?“
Докато вървяха по Пътя на Сантяго и тя разказваше собствения си живот, се чувстваше щастлива. Би могла да спре дотук — все пак бе получила голям подарък от съдбата.
— Ще те потърся — каза Ралф Харт.
— Не го прави! Скоро ще си тръгна за Бразилия. А и няма какво да добавим повече.
— Ще те потърся като клиент.
— За мен това ще бъде унижение.
— Ще те потърся, за да ме спасиш.
Още в самото начало той бе споменал за безразличието си към секса. Прииска й се да му каже, че и тя изпитва същото, но се овладя — и без това бе отишла твърде далеч, по-разумно бе да замълчи.
Колко трогателно! Отново я бе заговорило момче, но не за да й поиска молив, а малко компания. Вгледа се в миналото си и за пръв път прости на самата себе си: вината не беше нейна, а на неувереното в себе си хлапе, което се бе отказало след първия опит. Бяха деца, а децата постъпват точно така — нито тя, нито момчето бяха виновни и това й донесе голямо облекчение, почувства се по-добре, не бе пропуснала първия шанс в живота си. Всички го правят, това е част от пътя на себеопознаването, който човешкото същество изминава в търсене на другата част от себе си, това е нещо обикновено.
