— Чудесно — отвърна Кавано. — Приятелите са много полезно нещо.
Докато Кавано следваше инструкциите на Дънкан, за да стигне до Холидей Ин на път 17, на половин километър от летище „Титърбороу“, дъждът вече бе преминал в слаб ръмеж. Дънкан го чакаше под козирката на входа. Бе облечен с шлифер и шапка. Ръцете му бяха дълбоко в джобовете, като в едната от тях без съмнение стискаше пистолет. Грижливо подстриганите му мустачки подчертаваха колко издадени бяха устните му. С изправената си военна стойка и проницателен поглед той излъчваше нещо, от което на Кавано му стана приятно, че може да разчита на него.
В момента, в който той се вмъкна под козирката и спря до Дънкан, зад тях веднага паркира сив ван.
Прескот се уплаши.
— Тия ни хванаха.
— Не — отвърна Кавано. — Всичко е наред.
Поглеждайки в огледалото, той видя от вана да слизат двама мъже и една жена — познаваше и тримата, — облечени в гумирани дъждобрани. Ръцете им бяха скрити под тях и сигурно държаха оръжие, а погледите им непрекъснато сновяха наоколо, обръщайки особено внимание на магистралата, минаваща от другата страна на паркинга. Пет секунди по-късно, когато всичко им се стори наред, един от мъжете се доближи до колата на Кавано.
Разбрал сигнала, че всичко е чисто, той натисна бутона за отключване на вратите.
Дънкан веднага отвори дясната врата и наведе глава да погледне вътре.
— Господин Прескот?
Прескот го гледаше като треснат.
— Аз съм Дънкан Уентуърт. Глоубъл Протектив Сървисис. Говорихме с вас по телефона. Елате с мен, моля.
Преди Прескот да успее да каже нещо, Дънкан вече го бе измъкнал от колата. Около него веднага застанаха другият мъж и жената. Дънкан го поведе към вана.
Кавано излезе от колата.
— Как е? — Стройният мъж, който бе застанал до шофьорската врата, дъвчеше дъвка.
— По-добре отколкото преди половин час.
— Е, сега можеш да се отпуснеш. Шоуто го оставяш на нас.
— Откога чакам. В колата може да има предавател.
— Докато я намерят, вече ще е далеч от летището. Никога няма да разберат как си се измъкнал.
— Пистолетът на седалката е на ударната група. — Кавано измъкна колта от колана си. — А този е на Прескот. Нямам представа къде е бил преди това.
Мъжът, който се казваше Еди, кимна. Правило бе да не се държи пистолет, чиято история е неизвестна. Ако те хванат с него, при балистичната експертиза можеше да се установи, че оръжието е взело участие в няколко убийства. Полицията щеше да има всички основания да смята, че си замесен в тях.
— Тия железа скоро ще бъдат само железни парчета в някой канал.
Усмихвайки се на игрословицата, Кавано се отдръпна, за да даде възможност на Еди да се настани зад волана.
— Всички бяха с ръкавици.
Еди опъна своите на ръцете.
— Няма нужда от отпечатъци, за да установим самоличността им. Затова няма да има никакво значение, ако изтрия вашите.
— Единствените неща, дето сме докосвали, са само отпред.
— Улесняваш ме. Чао.
Черната кола се измъкна изпод козирката и се изгуби нататък в ситния дъжд, а Кавано влезе във вана и затвори вратата.
— Здрасти, Кавано.
Шофьорът, който беше латиноамериканец, включи на скорост и подкара вана. Ситният дъждец зашумя тихичко по покрива му.
— Здрасти, Роберто. — Познаваше мъжа с козята брадичка само по малкото име, но предполагаше, че и то е измислено. — Как са тропическите рибки?
— Изядоха се една друга. И сега имам по-добро хоби.
— Какво е то?
— Модели на самолети. Ама от ония, дето имат моторче и могат да летят. Ще си направя няколко и ще им устройвам въздушни боеве и ще ги карам да се стрелят с разни неща.
— С какви неща?
— Ами с малки ракетки например. Може да ги направя да пускат и малки бомбички.
Вътрешното обзавеждане на вана бе устроено така, че седалките му бяха една срещу друга. Кавано се закопча на седалката отзад до Прескот и Дънкан и се загледа през масичката към мъжа и жената, които бяха ескортирали Прескот до вана. Бяха свалили дъждобраните и под тях се бяха показали бронежилетките от кевлар и кобурите с пистолетите на коланите им.
— Здрасти, Чад — каза той на червенокосия мъж, който бе на около трийсет и пет години и със същите широки плещи като неговите, чието име сигурно също бе измислено.
В някои ситуации на охранителния бизнес червената коса на Чад би била недостатък, защото можеше да привлече нежелано внимание. Но като агент-протектор Чад често се възползваше от цвета й, за да действа като примамка. Всеки убиец или похитител, който би изучавал жертвата си достатъчно време, за да разбере, че червенокосият е един от протекторите, би обърнал внимание къде ходи Чад, предполагайки, че където ходи той, там ще е и клиентът му. По този начин Чад се бе специализирал да се преструва, че пази приличащ на истинския клиент, докато всъщност истинският клиент се измъкваше, ескортиран от останалите. А когато искаше да е незабележим, Чад си слагаше шапка.
— Чух, че си бил ранен — каза Кавано.
— Дреболия.
— Хубаво. Радвам се, че не си пострадал.
— Не съм казал, че не съм пострадал — отвърна Чад. — Намушкаха ме.
— Ох!
