Колата вече се движеше по улиците на предградията. Пред тях беше входът към магистралата, която щеше да ги изведе на изток.
Докато караше по наклона към Глендейл и Пасадена, Джо каза:
— Не вярвам в нищо.
— Знам.
— Никой Бог, който обича хората, няма да допусне такова страдание.
— Полак би казал, че мислиш погрешно, защото си ограничен от тесногръдите човешки перспективи.
— Може би Полак е просто един глупак.
Този път тя така се закашля, че й бе необходимо много повече време от преди, за да дойде на себе си.
— Имаш нужда от лекар — настоя той.
— Едно забавяне… и Нина е мъртва — твърдо каза тя.
— Не ме карай да избирам между…
— Няма избор. Това е моето мнение. Ако изборът е между мен и нея… на първо място е тя. Защото тя е бъдещето. Тя е надеждата.
Луната, която беше оранжева при първото си появяване, сега беше загубила блясъка си и приличаше на ухилен шут.
Нощният трафик по магистралата беше натоварен.
Джо караше колкото можеше по-бързо и дръзко, като минаваше от едно платно в друго, но имаше едно наум, че не може да прекалява и да рискува да бъде спрян от пътен патрул. Колата не беше регистрирана нито на негово име, нито на името на Роуз. Дори ако можеха да докажат, че са я взели назаем, щяха да загубят ценно време, докато се разправят.
— Какъв е този „Проект 99“? — попита той. — Какво, по дяволите, правят в тази подземна лаборатория във Върджиния?
— Чувал си за проекта „Човешки геном“?
— Да. Прочетох за него в „Нюзуик“. Както разбирам, те изследват какво контролира всеки човешки ген.
— Най-голямото научно начинание на нашия век — каза Роуз. — Картографиране на всички сто хиляди човешки гени и подробно изброяване на азбуката на всеки. И те прогресират невероятно бързо.
— Да открият как да лекуват мускулна дистрофия, множествена склероза…
— Рак, всичко. Въпрос само на време е, докато стигнат до резултат.
— Ти си част от това?
— Не. Не пряко. По „Проект 99“… ние имаме по-специални задачи. Търсим тези гени, които, изглежда, са свързани с необикновените таланти.
— Какво, като Моцарт или Рембранд, или Майкъл Джордан?
— Не. Не творчески или спортни таланти. Паранормални таланти. Телепатия. Телекинеза. Пирокинеза.
Незабавната му реакция беше като на криминален репортер, а не на човек, който скоро е видял фантастичното в действие.
— Няма такива таланти. Това е научна фантастика.
— Има хора, които показват изключителни резултати на различни тестове за откриване на психически способности. Гадаене на карти. Хвърляне на ези-тура. Предаване на образи по телепатичен път.
— С това се занимават в университета в Дюк.
— С това и с още неща. Когато намираме хора, които се представят особено добре на тези тестове, взимаме кръвни проби от тях. Изследваме тяхната генетична структура. Или деца, попаднали на полтъргайст.
— Полтъргайсти?
— След елиминиране на доказаните измами, в останалите случаи се оказва, че полтъргайстите в действителност не са духове. Винаги има едно или повече деца в къщите, където това се случва. Мислим, че предметите, които летят из стаята, и ектоплазмените привидения се причиняват от тези деца, от тяхното несъзнателно упражняване на способности, които те дори не знаят, че притежават.
Взимаме кръвни проби от тези деца. Създали сме банка с необикновени генетични профили, търсим общите модели между хората, които са имали всякакви паранормални преживявания.
— И открили ли сте нещо?
Тя замълча, може би, защото чакаше да премине усилването на болката, макар че лицето й изразяваше повече душевни, отколкото физически страдания. Накрая каза:
— Доста неща, да.
Ако имаше достатъчно светлина, за да види отражението си в огледалото, Джо знаеше, че ще види как пребледнява и лицето му става бяло като луната, защото изведнъж разбра за какво става въпрос в „Проект 99“.
— Ти просто не си изследвала това.
— Не.
— Ти си използвала изследванията.
— Да.
— Колко хора работят по този проект?
— Над двеста души.
— Създават чудовища — ужасено промълви той.
— Хора — каза тя. — Създават хора в лаборатория.
— Те може да приличат на хора, но някои от тях са чудовища.
Тя мълча, докато изминаха може би километър и половина. След това каза:
— Да. — И след като помълча още малко, добави: — Макар че истинските чудовища са тези от нас, които ги създават.
Институт „Куотърмас“, който е ограден с висока ограда и се охранява от въоръжени патрули, е разположен на площ от хиляда и осемстотин акра във Върджиния: тучни ливади, където пасяха елени, смълчани брезови и букови гори, където дребният дивеч не е обезпокояван от ловците, езерца с патици.
Макар че охраната изглежда минимална, нито едно животно, по-голямо от заек, не се движи през поляните, без да е наблюдавано от детектори, засичащи всяко движение, датчици, реагиращи на топлина, микрофони и камери, които непрекъснато подаваха данни на мощен компютър, който непрекъснато ги анализира. Случайните посетители веднага биват задържани, както и ловците или тийнейджърите авантюристи, които дръзват да се покатерят на оградата.
