— Да. Платон разказва, че островът бил пет стадия в диаметър. Ако използваме гръцката система, това е малко над половин миля широчина. Но ако един атлантски стадий е по-малък, той все пак не може да е много по-малък, защото „Критий“ казва, че на този остров имало много неща. Храмът на Посейдон е бил най-големият, дълъг един стадий, но освен него имало и други храмове, дворци, бани… Излиза, че островът бил пренаселен като Манхатън!
— Тогава колко голям — или по-скоро: колко малък — заключихте, че е бил един атлантски стадий? — попита Хогарт.
— Най-малко две трети от дължината на гръцкия — обясни Нина. — Около сто и двайсет метра. Което ще рече, че цитаделата е била над петстотин метра в диаметър, което, съпоставено с Храма на Посейдон, оставя още доста място.
Хогарт направи някои изчисления в тефтерчето си.
— При тези мерки излиза, че островът трябва да е бил… чакай да видим…
Нина мигновено направи сметките наум.
— Двеста и петдесет мили дълъг и над сто и шейсет — широк.
Хогарт писа нещо още известно време и накрая стигна до същия резултат.
— Хм. Това не би могло да се намира в Залива на Кадиз… тогава би трябвало да е Заливът на Кадиз.
— Но при изчисленията трябва да се отчете вероятността и от други грешки — каза Нина. — Размерите от три хиляди на две хиляди стадия, които Платон ни дава за островната централна равнина, са очевидно закръглени. Това може да е било преувеличено за ефект, ако не от Платон, то от египтяните, които се опитвали да впечатлят Солон. Смятам, че трябва да се вземе предвид фактор „грешка“ от най-малко петнайсет процента. Може би дори двайсет.
— Някое друго предположение, госпожице Уайлд? — изгледа я Ротшилд със злобен блясък в очите.
— Дори и при разлика от двайсет процента пак излиза, че островът трябва да е над сто и деветдесет мили дълъг — добави Хогарт.
— Пак съществува вероятност от объркване, ако цифрите са конвертирани от различна цифрова база… — Нина усещаше, че ситуацията й се изплъзва. — Не твърдя, че всичките ми изчисления са точни. Тъкмо затова съм тук — имам теория, която пасва на наличните данни, и искам… бих искала — поправи се тя — да ми се даде възможност да проверя тази теория.
— Едно сонарно проучване на целия Залив на Кадиз би излязло доста скъпичък начин за проверка — обади се самодоволно Ротшилд.
— Но ако съм права, ще съм направила най-голямото археологическо откритие след откриването на Троя! — възрази й Нина.
— Ако пък грешите, факултетът ще е прахосал милиони долари в преследване на един мит, на една вълшебна приказка.
— Не искам да пилея ресурсите на факултета повече, отколкото вие го правите! Имам цялостна документация в подкрепа на теорията си, всичките исторически извори — прекарала съм две години от живота си да ги търся. И нямам намерение да ги споделям пред вас, щом не сте напълно сигурни, че съм права.
— Защо правиш това, Нина? — попита Филби.
Личната нотка във въпроса я изненада.
— Какво имате предвид?
— Имам предвид — каза Филби с израз на тъжно съчувствие върху лицето, — заради себе си ли преследваш тази цел… или заради родителите си?
Нина се опита да говори, но гласът й спря в гърлото.
— Познавах Хенри и Лора много добре — продължи Филби, — можеха да направят грандиозна кариера, ако не бяха заслепени от една легенда. Следя кариерата ти от времето, когато беше бакалавър, и някои от работите ти бяха забележителни. Лично аз вярвам, че имаш по-голям потенциал, отколкото дори баща ти. Но… си в опасност, ако тръгнеш по същата пътека, по която той и майка ти вървяха.
— Джонатан! — извика почти неволно Нина, връхлетяна от смесица от шок, обида… и болка.
— Съжалявам, но не мога да ти позволя да захвърлиш всичко, което си постигнала, за да… гониш вятъра. Такава скъпа грешка би причинила огромна вреда на репутацията ти, може би дори непоправима.
— Не ме е грижа за репутацията ми!
— Но нас ни е грижа за репутацията на този университет. — Върху тънките устни на Ротшилд се плъзна усмивка.
— Морийн — предупредително се обади Филби, преди да насочи отново поглед към Нина. — Д-р Уайлд… Нина. Родителите ти умряха заради това. Ако ги последваш, същото може да се случи и с теб. И за какво? Задай си въпроса честно — струва ли си да се умре заради една легенда?
Тя се почувства така, сякаш някой я бе ритнал в стомаха, такъв беше ефектът, който имаха думите на Филби. През стиснати зъби тя го попита:
— Това означава ли, че молбата ми е отхвърлена?
Тримата професори размениха погледи, преди да се обърнат пак към нея. Отмина един дълъг миг, преди Филби да я погледне право в очите:
— Боя се, че да.
— Разбирам. — Тя се обърна, изключи проектора и екранът почерня. После се завъртя и погледна тримата. — Е, в такъв случай, благодаря за отделеното време.
— Нина — произнесе Филби. — Моля те, не го приемай лично. Имаш потенциала да се радваш на една наистина страхотна кариера.
— Ако?
— Ако… не паднеш в същия капан като родителите си. Професор Ротшилд е права, знаеш го. История и митология са две различни неща. Не си пилей времето и таланта за нещо погрешно.
