— Хайде! — извика той, но гласът му бе почти веднага заглушен от грохота на хищната машина. Чейс помогна на жените да се изправят. — Бързо към тунела! Бързо!
— Какво става, по дяволите? — попита Нина.
— Братството! Влизайте в тунела! Тичайте! — Той хвана ръката на слисаната Нина и я повлече след себе си, а Кари подтичваше успоредно.
От хеликоптера увиснаха шест черни опашки. Те се вееха надолу свободно, преди да се опънат и облечените в черно бойно снаряжение и бронирани жилетки мъже да се спуснат изкусно, с привързани към гърдите фенери. Чейс имаше достатъчно опит, за да схване, че това са професионалисти, бивши военни.
Всеки от тях бе въоръжен с картечен пистолет „Хеклер и Кох“, а вероятно и с друго оръжие.
Чейс, Нина и Кари стигнаха до прохода, осветявайки пътя си напред. Шумът от хеликоптера продължаваше да се чува, дори след като преодоляха извивките и завоите и минаха през вратата в залата, където се намираше Предизвикателството на Ума.
— Но как са ни открили? — не можеше да се начуди Кари.
— Не знам — отвърна Чейс, докато влизаха в следващия тунел. — Може би са внедрили в кораба човек, който да следи.
Нина едва дишаше, не свикнала с такава скорост.
— Какво искат?
— Същото, което и ние — обади се Кари. — Само че за разлика от нас те искат да го унищожат, за да бъдат сигурни, че никой няма да използва информацията и да намери Атлантида.
— А също да я унищожи — добави Чейс.
— О, боже! — ахна Нина. — Ами Джонатан, ами Хюго?
— Да се надяваме, че са тръгнали направо към храма и са заобиколили селището — произнесе Чейс мрачно.
Стигнаха до последния проход преди подвижния мост над езерото. Зад тях се чуха тичащи стъпки.
— Бягайте към изхода — нареди им Чейс и подаде на Кари фенера, докато тичаха по моста, увиснал под тежестта им. — И ме чакайте.
— Какво се каниш да правиш? — не се сдържа Нина.
— Опитвам се да им попреча да ни хванат. Продължавайте! — Той спря в края на моста и им направи място да минат. След това хвана най-далечната дъска и я повдигна от перваза, преди да я блъсне встрани с все сила. Мостът се изкриви, като пукаше и стенеше.
Като сумтеше. Чейс я блъсна в езерото. Дървото се опита да се извие в първоначалната си форма, когато го пусна, притискайки моста срещу отвесната стена. Той го ритна, потапяйки края му във водата със силен плясък. Останалият кайман подаде глава на повърхността с внезапен интерес.
— Добре, давайте! — извика той, докато тичаше към изхода. Кари хукна, а Нина се поколеба, изчаквайки Чейс да ги настигне.
— От тежестта им краят на моста ще потъне във водата — каза Чейс, докато тичаха надолу през прохода. — Тогава ще разберем дали този крокодил е още гладен.
— Само дето беше кайман — уточни Нина.
— Каквото и да е! Добре, ето ги пилоните. Кари, ти си първа, после Нина.
Дори без поощрението на падащия таван те продължаваха да внимават за пътя между заострените пилони. Шиповете се закачаха в дрехите им. Най-после минаха оттатък и влязоха в залата, в която се намираше Предизвикателството на Силата. Чейс пое отново водачеството.
— Така — каза той, без да спира да тича, — следващото, което ще направим, след като излезем, е вие двете бързо да изтичате в джунглата. Отдалечете се колкото е възможно от храма, скрийте се и останете там.
— Ами ти? — попита Нина. — Ами останалите?
— Ще ги намеря. Надявам се индианците да са се вбесили, че Куобрас е разрушил храма и да са хукнали след хеликоптера. Ако сме късметлии, едва ли е останал някой пазач.
— А ако не сме? — попита Кари.
— Предполагам, че сме прецакани! — Те завиха зад последния ъгъл и пред тях се разкри квадрат бледа дневна светлина. — Готови ли сте?
— Не — изсумтя Нина.
— Можеш да го направиш, Нина. Кари, грижи се за нея. Ще ви настигна веднага щом мога.
— Ще се грижа — обеща Кари. Бяха вече почти до входа.
— Добре, готови… тичайте!
Те хукнаха…
И спряха. Нямаше къде да бягат.
Чакаха ги повече от десетина облечени в черно мъже с насочени оръжия, заобиколили в полукръг входа на храма. Пред колибите лежаха телата на четирима индианци; от останалите от племето нямаше и следа. Кастил, Ди Салво и Филби бяха все още пленници и стояха на колене в една линия пред…
— Здрасти, Еди — каза Джейсън Старкман.
Изглеждаше по съвършено различен начин от момента, в който Нина се бе запознала с него в Ню Йорк. Костюмът го нямаше, заменен от военна униформа — бронирани доспехи, снаряжение, поддържащо амунициите и канията на ножа. Черна превръзка скриваше дясното му око. Противният спомен как пръстите й се забиват в нещо влажно я накара да потръпне.
— Здрасти, друже! — отвърна Чейс със заплашителна усмивка и вдигна ръце. — Решил си да приличаш на пират, а?
Старкман го изгледа студено.
— Виждам, че чувството ти за хумор е все така гадно.
— А дали не виждаш само наполовина?
Лицето на Старкман се стегна за момент, преди да насочи вниманието си към Нина.
— Д-р Уайлд! Толкова се радвам да ви видя отново.
Чейс и Кари застанаха от двете й страни.
— Оставете я — озъби му се Кари.
Старкман вдигна вежди:
