Дълбоката синева на Залива на Кадиз се разстилаше пред тях, отразявайки игриво слънчевата светлина. Намираха се на деветдесет мили от португалския бряг, на сто от Гибралтар, а самата им дестинация бе в движение, поддържайки стабилен курс от двайсет възела към Атлантическия океан. Кораб „Ивънър“ стоеше на фона на безкрайното синьо като резен блестящо бяло, шейсет метров океанографски съд, самото олицетворение на изкуството в подводното проучване. При цялата си напрегната програма, Кристиан Фрост не си бе спестил труда.
— Ох, най-после! — въздъхна Кастил. Белгиецът беше изключително нервен по време на полета, за забавление на останалите пътници. — Нямам търпение да стъпя на твърда земя. — Той помисли за миг и се поправи: — На твърда палуба. На люлееща се палуба. Няма значение, стига да не е хеликоптер!
— Имаш ли представа колко трудно е хеликоптер да се приземи на движещ се кораб? — попита Чейс закачливо. — Кастил го изгледа кисело, след което извади една зелена ябълка от джоба си и я захапа здраво.
— Това няма да е проблем, сър — увери пилотът, когато започнаха снижение. — Правил съм го сто пъти.
— Страхувам се от сто и първия — промърмори Кастил с пълна уста. Дори Филби се присъедини към веселите подигравки, които последваха.
Нина погледна над раменете на Кари, когато наближиха „Ивънър“. Корабът имаше ултрамодерен и — според неопитните й очи — странен дизайн. Корпусът беше нормален, но надпалубните съоръжения изглеждаха свръхтежки, един висок, изшилен сегмент стърчеше в средната секция на кораба с радарна антена над него.
Причината за необичайния дизайн стана очевидна, когато се приближиха повече. На кърмата, надвесена над кипналата от винтовете вода, имаше площадка за хеликоптери, докато по-голямата част от палубното пространство в носа бе отделено за тежки кранове и крикове за поддръжка на двете потопяеми съоръжения на „Ивънър“.
— Само от една година е — каза Кари, когато се приближиха. — Три хиляди и двеста тона с петима офицери, деветнайсет души екипаж и способност за поддръжка на трийсет души научни работници в продължение на два месеца. Гордостта и радостта на баща ми.
— След теб, предполагам — обади се Нина.
— М-м-м… не съм сигурна — пошегува се Кари.
Както бе обещал пилотът, кацането се оказа бързо и гладко. Кастил почти със скок напусна кабината, когато хората от екипажа привързаха летателния апарат към палубата.
— Най-после в безопасност! — извика той.
— Само не си размахвай толкова ръцете — посочи му Нина все още въртящите се перки. — Нали си спомняш какво се случи на Хаджар!
— Поне ти ще си на сигурно тук долу — каза Чейс и погледна зад перилата. Морето беше спокойно, леките вълни прикриваха напълно онова, което лежеше под тях.
Кари поведе групата нагоре, към капитанския мостик на ниво четири, където се срещнаха с капитана на „Ивънър“, Лео Матюс, висок канадец в безупречна бяла униформа. След като представянето мина, той ги запозна със ситуацията.
— Ще достигнем целта за три часа. Сигурни ли сте, че искате да използваме две подводници при първото спускане, мадам? — попита той Кари. — Може би ще е по-добре да изпратим първо „Атрагон“ да инспектира дъното.
Кари поклати глава.
— Страхувам се, че времето е сериозен фактор. Куобрас вече е в морето — търси на погрешно място, но със сигурност е научил, че сме отплавали. Рано или късно ще започне да проверява и предполагам, че ще е скоро.
— Притеснявате се от нападение?
— Няма да е първото — обади се Чейс.
Матюс се усмихна.
— Е, „Ивънър“ може да не е военен кораб, но… нека просто кажа, че сме в състояние да се грижим за себе си. — Той се обърна отново към Кари. — Баща ви изпрати… ъ-ъ-ъ… специална екипировка. Ще сме готови за всякакви неприятности, госпожице.
— Благодаря, капитане.
Матюс нареди на един от екипажа да ги разведе по каютите. Въпреки че Нина бе заслужила с пълно право титлата шеф на експедицията, Кари се настани в каютата под лоцманската кабина, докато Нина зае стая до Чейс на по-долната палуба.
— Отлично — изкикоти се той, когато надникна през вратата. — Да съм в стая без Хюго на такъв кораб.
— Да не би да хърка?
— Много по-лошо. — За облекчение на Нина той не се впусна в откровения. — Не е толкова шикозно, колкото на „Нереида“, но ще е много по-трудно да ни взривят.
— Моля те, дори не се шегувай с такова нещо!
— Не се шегувам. — Чейс прекрачи прага. — Както каза Кари, Куобрас със сигурност знае, че вече не сме там. Тя смята, че всички са лоялни, но стига да размахаш дебелата пачка, всеки може да бъде купен.
— Мислиш, че Куобрас има шпионин на кораба? — Нина седна на леглото, изглеждаше разтревожена.
— Бас ловя. Затова… — Той спря.
— Какво?
Чейс седна до нея и понижи глас.
— Спомни си Бразилия, колко бързо ни откри Куобрас. Тези хеликоптери не биха могли да ни проследят по реката, движехме се прекалено бавно. Щяха да останат без гориво. Което означава, че когато са тръгвали, са знаели къде сме. Или е имало насочващо устройство на кораба, което не е изключено… или някой на кораба им съобщава местоположението ни.
Въпреки топлината в каютата, Нина потрепери.
— Но кой?
