При завръщането си в Париж той намери писмо от Деплешен. Според вътрешния правилник на Националния център за научни изследвания беше длъжен два месеца преди изтичане на отпуската да поиска удължаване или да подаде молба за връщане на работа. Писмото беше учтиво и пълно с хумор, Деплешен се подиграваше с административните ограничения, но закъснението надминаваше три седмици. Той остави писмото върху бюрото в състояние на дълбока неувереност. От година насам беше напълно свободен сам да избира полето на своите изследвания; какво беше постигнал? В крайна сметка почти нищо. Включи компютъра и с отвращение откри, че в електронната му поща има осемдесет нови писма; при това беше отсъствал само два дни. Едно от съобщенията беше изпратено от Института по молекулярна биология в Палезо. Колежката, която го заместваше, бе поставила началото на програма за изследване на ДНК на митохондриите; за разлика от ДНК на ядрото, тя, изглежда, беше лишена от механизми за корекция на нарушения на кода под действието на свободни радикали; това всъщност не представляваше кой знае каква изненада. От университета в Охайо беше пристигнала по-интересна информация: в резултат от изследвания на
Без папките и книгите, които изпълваха лавиците, кабинетът на Деплешен изглеждаше огромен.
— Ами да… — каза той с лека усмивка. — В края на този месец излизам в пенсия.
Джерзински остана със зяпнала уста. Човек общува с някого в продължение на години, дори на десетилетия, и постепенно привиква да не задава въпроси от личен характер и да засяга действително важни теми с мисълта, че по-късно, при по-благоприятни обстоятелства все ще стигне до тези въпроси и теми; перспективата на безкрайното отлагане на по-близките и по-човешки контакти никога не изчезва напълно, тъй като общуването между хората по принцип не може да се вмести в някакви неизбежно тесни и застинали рамки. Ето защо пред нас винаги се мержелее перспективата за „истински и дълбоки“ отношения; това продължава години, понякога десетилетия, докато някое окончателно и безвъзвратно събитие (най-често смърт) ни възвести, че вече е твърде късно и че тези „истински и дълбоки“ отношения, за които сме мечтали, никога няма да се сбъднат, подобно на толкова други наши мечти. За петнайсет години професионална кариера Деплешен беше единственият човек, с когото Мишел би желал да установи връзка, излизаща извън рамките на обичайното сътрудничество, предполагащо срещи по конкретни, утилитарни и безкрайно скучни поводи, от които е изтъкано служебното битие. Така или иначе, случаят беше пропуснат. Той огледа печално кашоните с книги, натрупани по пода на кабинета.
— Мисля, че няма да е зле да излезем да пийнем по нещо — предложи Деплешен, улавяйки безпогрешно настроението в този момент.
Двамата минаха покрай музея „Орсе“ и избраха маса на терасата на кафене „XIX век“. В близост до тях половин дузина италиански туристи чуруликаха оживено като ято безгрижни птици. Джерзински си поръча бира, а Деплешен сухо уиски.
— Какво смятате да правите оттук нататък?