С възкачването на крал Келсън на трона на Гуинид, властта на духовенството на Единадесетте кралства е застрашена. Във вените на краля тече кръвта на Дерините — раса, надарена с вълшебни сили, властвала преди повече от два века. Дерините изпадат в немилост и са подложени на преследване.Настъпило е време за решителна битка с Църквата, която е обявила способностите им за ерес и черно магьосничество.Катрин Кунц е родена в Корал Гейбълс, Флорида. Получава бакалавърска степен по химия от университета в Маями и магистърска степен по хуманитарни науки — специалност английска история. Учи и медицина, преди да започне писателска кариера. Нейните основни научни занимания са в областта на история на религиите, магическите системи и други езотерични обекти. Литературните й произведения включват трилогиите приказна фантастика: "Дерини", "Кембъл" и "Келсън"; окултният трилър "Втората световна война и Англия" и поредица от разкази за Дерините. Замисля да продължи историята на Дерините в най-малко още три трилогии. Първата от тях е "Наследниците на светия хълм". Катрин Кунц живее в замък в Ирландия.
Слънцето залязваше и момчето изплашено стискаше намерената кама. Казваше се Ройстън — Ройстън Ричардсън, точно както баща си. Около него, сред редовете от житни класове, които зрееха по полетата на Дженън Вейл, се вкочаняваха телата на мъртвите. Цареше гробна тишина. Тя се нарушаваше само от крясъците на нощните птици и от далечния вълчи вой, идващ откъм хълмовете на север. Далеч през полето блестяха светлините на града, приканващи живите да получат малко утеха. Твърде много мъже лежаха безжизнени по Дженън Вейл тази вечер. Битката беше жестока и кървава дори и за свикналите на това селяни.
Всичко започна по пладне. Яздещи запотените от лятната топлина коне, с развети, кралски флагове от пурпур и злато, с лъв на тях, конниците на Нигел Халдейн, чичо на момчето крал Келсън, достигнаха покрайнините на селото точно след обяд. Този отряд бе просто предна охрана. Принцът и неговите тридесет войници трябваше само да разузнаят пътя, по който кралската армия се придвижваше на изток към Корът. Корът, бунтовното седалище на местното правителство на Херцогство Коруин бе в ръцете на метежните архиепископи Лорис и Кориган. С подкрепата и помощта на неуморимия, въстанически водач Уорън и неговите последователи, те подготвяха ново преследване на Дерините — една раса от могъщи магьосници, която някога бе управлявала Единадесетте кралства, а после дълго време бе преследвана, и сега се представляваше от херцога на Коруин полудерини — Аларик Морган, когото архиепископите бяха отлъчили преди три месеца, заради деринския му произход.
Принц Нигел се бе опитал да успокои населението на Дженън Вейл. Напомнил им бе, че кралските войници не грабят и не плячкосват собствените си земи и че младият Келсън бе забранил това също като покойния крал Брайън, негов баща и брат на Нигел. Херцог Аларик също не представлявал опасност за Единадесетте кралства, дори архиепископите да твърдели обратното. Вярата, че Дерините са зла раса била глупаво суеверие! Самият Брайън, макар и да не е дерини, вярвал на Морган през целия си живот и ценил деринския лорд дотам, че го провъзгласил за Защитник на краля, въпреки протестите на Кралския съвет. Нямало никакво доказателство Морган, да е предал това доверие.
Хората от Вейл не го слушаха. Разкриването на полудеринския произход на Келсън при коронацията му, макар неизвестен дотогава и на самия него, породи недоверие към кралската династия Халдейн. Това недоверие, не намаляваше от факта, че младият крал оказваше подкрепа на херцог Аларик и неговия братовчед — свещеника Дънкан Маклейн, който също беше дерини. Дори сега се говореше, че Келсън все още ги защитава и че в резултат на това самият той е бил отлъчен. Носеха се слухове, че кралят, омразният херцог Аларик и цялото деринско войнство планират поход към Корът, за да счупят гръбнака на антидеринското движение, като унищожат Лорис, Кориган и любимия Уорън. Та нали самият Уорън бе предсказал това.
Така местните партизани поведоха войниците на Нигел по заобиколен път около Дженън Вейл, като ги залъгваха с обещания за вода и изобилна паша за идващата кралска армия. На зеленото от полузрялата пшеница поле, бунтовниците нападнаха от засада, като сееха смърт и унищожение сред редовете на изненаданите кралски войници. Когато хората на краля най-накрая успяха да се отскубнат и оттеглят със своите ранени, повече от двадесет рицари, въстаници и бойни коне лежаха мъртви или умиращи, а флаговете с лъва се търкаляха стъпкани и опозорени сред зреещото жито.
Ройстън спря за момент с ръка върху дръжката на камата, после притича покрай едно застинало тяло и продължи по тесния коларски път към дома. Беше само на десет години и твърде дребен за възрастта си, но това не му попречи да вземе участие в следобедното плячкосване. Кожената торба на гърба му бе препълнена с храна, парчета от броня и други части от снаряжение, които беше успял да събере от падналите врагове. Дори великолепно гравираната кама и ножницата, окачени на грубия му пояс от върви, бяха взети от седлото на един убит кон. Ройстън съвсем не беше придирчив по отношение на работата, която вършеше — поне не на дневна светлина. Мародерството по бойните полета беше начин на живот за селяните по време на война, а сега, когато бяха въстанали срещу своя херцог и всъщност срещу самия крал, то беше необходимост. Оръжията им бяха малко и некачествени, главно копия, коси, тояги и по някоя кама или меч, събрани в резултат на дейността, на която сега се бе отдал Ройстън. Убитите вражески войници можеха да донесат някои по изтънчени оръжия като бойни брони, шлемове, а понякога дори златни или сребърни монети. Възможностите бяха неограничени. Сега там, където отстъпващите врагове бяха взели техните ранени, и въстаниците бяха отнесли своите, имаше само трупове. Дори и толкова младо момче като Ройстън, не се страхуваше от мъртъвци.
