"Елмазеният дворец" е история за дракони, някога властвали над хората, но сега техни роби. Алхимиците поддържат този крехък баланс със специални отрови. И така до деня, в който Бялата успява да избяга и започва да си спомня миналото, заплашвайки да промени всичко вече установено.Хората, от своя страна, са погълнати от желанието си за власт и политически игри. Изборът на следващия Говорител е единственото, което има значение за тях. Готови са на убийства, лъжи, подли стратегии и бракове по сметка, само за да могат да си гарантират мястото в Елмазения дворец. Ще има ли над кого да властва обаче новият Говорител, ако драконите си спомнят миналото и желаят да отмъстят за настоящето…Стивън Диас е роден в югоизточна Англия през 1968 г. Като всички малки деца, той също е имал въображаеми приятели, които пази и до днес, за разлика от повечето хора. Тях може да срещнете на страниците на книгите му. Докато не се занимава с писане, той е обсебен от математика, класическо пиано, кунгфу и "Цивилизация" на Сид Майер.Днес живее в друга част от югоизточна Англия със своята жена, две малки деца и често мечтае да си има и котка.
Тази творба е художествено произведение. Описаните имена, персонажи, места и случки са продукт на въображението на автора. Всички изказвания, случки, описания, информация и материали от всякакъв друг вид, съдържащи се в произведението, са само и единствено с цел забавление и не трябва да се разчита на тяхната точност, нито да бъдат правени опити да бъдат възпроизведени, тъй като това може да доведе до наранявания.
Принц Джехал усети, че драконът излита. Свит в дисагите, той не можеше да види нищо, но това нямаше голямо значение. Представяше си всичко кристално ясно — как драконът се засилва, как прави скок и размахва крилете си. Самият той се почувства по-тежък, щом звярът се издигна във въздуха.
Във вътрешността на дисагите се носеше неприятната миризма на гниещо месо. Джехал се размърда, опитвайки се да се намести удобно в тясното пространство. Наложи си да диша бавно, за да потисне паниката, която заплашваше да пусне отровния си плод в ума му. Никога не бе обичал затворените пространства, а вонята го дразнеше. Замисли се дали преди него в дисагите не бе имало храна за дракони. Това звучеше логично и го накара да си зададе въпроса дали и той няма да свърши така.
Като драконова закуска.
Но мисълта бе толкова абсурдна, че го успокои. Кралица Алифера наистина бе коварна, но също така бе и влюбена. Джехал можеше да разпознае симптомите на това гибелно увлечение.
Дори и в една драконова кралица.
Драконът спря да се издига и започна да се рее във въздуха. Официално, Джехал бе болен. Тази преструвка му бе коствала много усилия, всичките направени, за да може да остане насаме с кралица Алифера. Сега му оставаше единствено да чака, докато кралицата си намери извинение да полети настрана от своите Ездачи — драконовите рицари. Но той вече бе чакал дни и месеци за подходящото време, за подходящия повод.
И всичко това — за половин час уединение.
Стисна юмруци. Единият от краката му се бе схванал. Той размърда пръстите му, а когато това не помогна, се опита да се намести така, че краката му да са под останалата част от тялото. Това също не свърши работа и той накрая се предаде. Схващането пък взе, че си отиде от само себе си. Така на него му остана само да се унесе в дрямка.
Когато се събуди, видя небето над себе си — сиво и навъсено, сякаш в синхрон с физическото му състояние. Всеки един от мускулите в краката му го боляха, настояваха да бъдат разтегнати, раздвижени. Той обаче се прозя и бавно се надигна. Това, което видя, го накара да се ухили. Бяха високо в небето и минаваха покрай облаците като лъжицата на дете, обиращо каймака от млякото.
Алифера харесваше това.
Джехал се огледа наоколо, но не забеляза други дракони. Накрая погледна към Алифера. Тя все още носеше предпазните ремъци, привързващи я към седлото, но отвърна на погледа му и се усмихна. Очите ѝ изглеждаха големи и топли. Бяха се ухажвали месеци наред, но дискретно, докосвайки се скришно, така че никой да не ги забележи.
Джехал също ѝ се усмихна в отговор. Тя го очакваше с нетърпение. Бе постигнал целта си.
Сега, най-накрая, бяха сами.
— Малко сте разрошен, принце мой.
Джехал внимателно се измъкна от кабинката. Пълзешком измина няколкото метра разстояние, които ги разделяха, като си даваше сметка, че ако се хлъзне, го чакат няколкостотин метра свободно падане. Щеше да е горчива ирония на съдбата — да стигне толкова далеч и накрая да умре по такъв нелеп начин.
— Искам те тук и сега — каза той.
Кралицата се засмя, но той видя как лицето ѝ се озари от вълнение.
— Не може, глупчо. Ще паднем.
— Не ми пука — отговори той и я целуна, прекъсвайки всяко възражение. Докосна с ръка нежната кожа на врата ѝ и я погали бавно, внимателно, след което спря.
— Разхлаби този ремък — помоли той, — искам да яздя с теб. Нека те държа, докато намерим място за кацане.
— Добре — съгласи се тя и двамата започнаха да разхлабват възлите, които я придържаха към дракона. От време на време пръстите им се докосваха.
Най-накрая и последният ремък падна, заедно с всички задръжки. Джехал я повдигна леко, точно толкова, колкото да се мушне на седлото под нея. Сетне остави ръцете си да се приплъзнат по тялото ѝ. Усети как тя потръпва.
— Нямаш представа колко дълго чаках това — прошепна тя.
Вместо отговор, той я удари внезапно с глава по гърба. Тя залитна и извика, когато той се надигна и я изблъска. Започна да я удря в мига, в който тя опита да се извърне. Веднъж, после втори. Повече не бе нужно. Тя размаха ръце безпомощно, а после пропадна в празното пространство под тях. Джехал отново седна на седлото и стисна дракона с краката си, слагайки си предпазните ремъци. Не можеше да повярва, че всичко бе минало толкова гладко.
Драконът плесна с криле и се спусна подир нея, но това не означаваше нищо. Всеки дракон го правеше, следвайки ловния си инстинкт. Не можеше да я хване. Можеше единствено да кацне близо до трупа ѝ. След това щеше да завие за помощ.
