Три пълни седмици бях прекарал в Енгирийе1, столицата на едноименния малоазиатски вилает2, и възнамерявах да се сбогувам с моя домакин. Той беше най-високопоставеният мъж в провинцията, а именно известният и будещ страх със своята желязна строгост вали Саид Калед паша, получил от своите подчинени прозвището Серт юмрук, Твърдия юмрук. По време на моя престой бях присъствал на няколко съдебни заседания и там действително бях получил доказателства, че той с право си носеше името. Макар неговата строга справедливост от време на време да преминаваше в суровост, то тъкмо заради това той беше подходящия мъж за своя труден пост.
Населението на вилает Енгирийе е смесено. Сунити, арменски и гръцки християни живеят тук в постоянна вражда помежду си и нерядко се случва при въпроса коя вяра е правилната вяра да се посяга към ножа. Там, където са налице толкова остри антагонизми, всеки мъж и всяко полуизрасло момче носи оръжие, а пък дори и за наченка на някакво образование изобщо не може да става дума. Там действително се иска една здрава и често твърда ръка, която да държи юздите на безогледните, брутални духове. Предшествениците на Саид Калед паша били все слабохарактерни хора, които идвали с боязън и с радост си отивали. Един ден султанът си спомнил за Саид Калед паша, своя стар любимец, и го изпратил в Мала Азия да направи промяна. Старият бил по-рано ферик3, излязъл в запаса след раняване, ала откликнал с радост на призива на падишаха, и още не бил кой знае колко дълго на новата служба, когато вече се видели плодовете на неговата дейност. Който пролеел кръв, бивал без много-много церемонии обесван, а под болките от тоягата разюзданите духове се връщали, макар и само външно, към покорството. Пашата бе вдъхнал страх и по време на моето пребиваване не срещнах нито един-едничък, за когото да бих могъл да твърдя, че е искрено привързан към него.
Спрямо мен Саид Калед проявяваше необичайна любезност. Всеки ден той лично се грижеше за моето добро здраве, а слугите му имаха нареждане да изпълняват всяко мое желание. Аз имах право да го навестявам когато искам в неговата работна стая и да наблюдавам всичко, което ставаше там. Вечер седяхме заедно и беседвахме, пушейки, за всичко, което го интересуваше. Тогава той не беше сдържан, каквито иначе обикновено са пред християните строго спазващите вярата мюсюлмани, а проявяваше към мен доверие, от което бих могъл да се главозамая…
Бях предал малкото си вещи на един слуга заедно със заръката да оседлае коня ми и да ги притегне сетне зад седлото. После отидох при пашата да му изкажа благодарността си и си взема сбогом. Той знаеше, че това ще се случи, и се беше подготвил. В преддверието стояха двама дълги като върлини, въоръжени до зъби арнаути, които ме поздравиха по военному и ме препратиха към работната стая. Двете помещения не бяха отделени с врата, а с една тънка завеса, така че от едното можеше да се чува какво се говори в другото — обстоятелство, което скоро вече нямаше да приемам така безразлично, както досега.
Валията стоеше при прозореца и гледаше през дървената решетка към двора, където можеше да се чуе тропотът от копитата на моя кон. Той не ме остави нито миг да чакам, пресече благодарствените ми слова с едно безцеремонно движение на ръката и увери, че щяло да му бъде приятно, ако съм можел да остана още по-дълго. След няколко по-нататъшни приятелски бележки той пристъпи отново до прозореца, посочи към двора и каза:
— Виждам коня ти, ефенди. Много бих желал да го запазя като спомен за теб. Искаш ли да ми го продадеш?
Аз щях, макар да не бях богат, да му го предложа като дар, ако не бе прекалено дръзко, затова отговорих:
— Ти го желаеш. Определи сам цената! Аз ще си купя друг.
— Това няма да ти е нужно. Аз ще ти дам един тенбих4, според който ти и твоите придружители ще получите оседлани коне, жилище, храна и всичко, от каквото се нуждаете. Тази заповед ще важи не само за моя вилает, а също за Адана и Халеб5. После ще бъдеш вече при пастирските арабски племена, където на ниска цена ще можеш да се сдобиеш с по-добър кон, отколкото тук.
— С моите придружители, казваш? Аз ще пътувам сам.
— Не. Двамата арнаути, които видя вън, имат заповед да те съпроводят до границата на моята провинция и във всяко отношение да се грижат за теб. Техните животни са оседлани и ти виждаш при тях и едно за теб. В Яхшах хан или Балчик ще можете после да си вземете отпочинали коне, изцяло по твоя преценка. Благодаря за разрешението сам да определя цената. Аз го предвидих и приготвих тази кесия. Прибери я!
Саид Калед паша пъхна в ръката ми една малка копринена торбичка и ми предаде после и документа, за който беше говорил. След като прибрах, благодарейки, двете неща в пояса, той продължи:
