Ели с ужас открива, че учените във фармацевтичната компания, за която работи, извършват нелегални експерименти, като комбинират човешка ДНК с животинска и създават Нови видове. Едно от тези създания пленява сърцето й и тя ще направи всичко, което е по силите й, за да го спаси… въпреки неговата омраза. Фюри не знае какво е състрадание или любов. Той е прекарал живота си в килия, окован и малтретиран от хората, а единствената жена, на която си позволява да се довери, го предава. Сега е вече свободен и иска да си отмъсти. Заклева се, че ще я убие, но когато най-после попада в ръцете му, последното нещо, което иска да направи, е да нарани тази малка, сексапилна човешка жена. Фюри не може да устои на Ели — на докосването на ръцете й, на устните й върху кожата си, на тялото й, обвито около неговото. Той е обсебен от аромата на своята жена. Ели желае Фюри… Винаги го е желала. Мечтае за силното му снажно тяло и иска да излекува студеното му сърце. Но да обича Фюри е едно, а да го укроти… съвсем друго.
— По дяволите! — промърмори Ели под нос, докато наблюдаваше окования към стената мъж в съседната стая. Всеки път, след като се промъкнеше в помещението за наблюдение, се депресираше, но не можеше да стои далеч.
Знаеше, че той не може да я види през двойното огледало, но въпреки това гледаше право в нея. Погледът й се плъзна по голите му гърди и изпъкнали мускули, по добре оформеното му тяло. Големите му бицепси се издуха, а ярост преобрази лицето му, докато се опитваше да се освободи от оковите.
Изпитваше симпатия и състрадание към него. Показваше решителност, въпреки че гордостта и свободата му бяха отнети. Осъзнаваше безполезните си усилия, но въпреки това продължаваше. Ръката й се повдигна да докосне дървената рамка под стъклото. Искаше да го успокои като му покаже, че някой го е грижа за него. Но най-много от всичко искаше да го измъкне от адския затвор, в който бе попаднал. Заслужаваше да бъде свободен.
Движение в края на стаята, привлече вниманието й далеч от мъжа, който изпълваше мислите й ден и нощ. Сърцето й започна да препуска от страх, когато техници започнаха да изпълват помещението. Якоб Алтер бе един от най-коравосърдечните и безчувствени чудовища, които работеха за Мерикъл Индъстрис. Този задник в действителност се наслаждаваше да причинява болка на обектите, които се тестваха. За жалост си бе набелязал този мъж с цялата си жестокост. Преди месец затворникът бе счупил носа на Якоб, когато той се бе приближил прекалено близо до него. Ели знаеше, че си го бе заслужил. Синината все още можеше да се види по лицето на техника, когато се усмихна злобно към поредната си жертва. Планираше да му причини още болка.
— Здравей, 416 — изхили се той неприятно. — Чух, че си вбесил д-р Трент. Знаеш какво значи това, нали? — И сложи светлокафява кутия с големината на чанта за боулинг върху масата в ъгъла. Чу се ясно тупкане. — Значи, че трябва да направя нещо, което желая от доста време. Днес ще страдаш. — Погледна към охранителната камера в горния ъгъл и имитира с пръст как прерязва гърлото си — явно, знак за изключване на камерата.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите — започна да проклина Ели, докато я обхващаше паника. Беше чувала за затворници, които са били измъчвани, ако са успели да ядосат наистина докторите. Якоб очевидно не искаше да се записва това, което се канеше да стори на 416. Сигурно щеше да е ужасно.
Техникът наклони глава, докато продължаваше да се взира в обектива на устройството, след малко се засмя и се обърна към 416.
— Сега камерата е изключена. Няма да се записва нищо. Това, което доктор Трент няма да узнае, е, че ще ти се случи ужасна злополука, ненормалнико. Не трябваше да се ебаваш с мен. Предупредих те, че ще ти го върна. — Мъжът сграбчи кутията, която бе донесъл. — Никой не може да ми счупи носа и да живее. Знаех, че е въпрос на време, да те накажа. Просто чаках да настъпи удобния момент. — Извади спринцовка. — Днес ще умреш, негоднико!
Колебаеше се между това дали да направи нещо изключително глупаво, за да се опита да го спаси, или да следва заповедите на истинския си шеф, които гласяха да не се намесва. Най-накрая се бе добрала до доказателството, което можеше да освободи обектите, които се тестваха насилствено. Имаше възможност да измъкне нещо извън сградата в края на смяната, ако само успееше да си държи главата ниско, устата затворена и не привличаше вниманието на никого. Което означаваше да не прави нищо, докато Якоб убиваше затворника.
Погледът й се спря на 416. От всички затворници искаше да освободи най-много него. Той я държеше будна през нощите, откакто бе прехвърлена в нелегалната изследователска лаборатория, която Мерикъл Индъстрис притежаваше. Лицето на 416 бе последното, което си представяше преди да заспи. Понякога, признаваше си тя, заемаше голяма част от сънищата й. Взе бързо решение. Бе невъзможно просто да наблюдава какво ще се случи. Това щеше да разбие сърцето й. Нямаше да може да се примири със себе си, ако не направи опит да го спаси.
