Вече стотици години хората в Алера успяват да се справят с агресивните и опасни раси, населяващи планетата, благодарение на уникалната си връзка с фуриите – въплъщения на стихиите Земя, Въздух, Огън, Вода и Метал. Но сега несигурното равновесие, в което се намира светът на Алера, е на път да се сгромоляса.Изминали са две години след събитията в романа "Фуриите на Калдерон". Битката при Калдерон е завършила с пълна победа на алераните. Те са сключили мир с маратите. Бърнард е станал лорд на долината Калдерон. Тави, вече седемнайсетгодишен, е получил възможността да учи в Академията, а Исана е станала първата жена-холтър. Всички са възнаградени за заслугите си, а Първият лорд най-накрая е узнал кой заговорничи против него, но така и не е успял да получи убедителни доказателства, за да разобличи коварните си противници.При тези условия Първият лорд, изправен не само пред вътрешни врагове, но и пред нарастващо напрежение по границите, със сетни сили се опитва да контролира страната. Ситуацията се усложнява от факта, че когато в столицата трябва да се съберат лордовете на Алера, Гай е повален от болест, оставяйки най-приближените си, сред които и Тави, отчаяно да се опитват да запазят болестта му в тайна.Междувременно стотици хора из Алера започват да изчезват; в долината Калдерон се е пробудило древно зло, което се насочва към сърцето на Алера. На Тави и приятелите му ще им се наложи да впрегнат цялото си мъжество и находчивост, за да помогнат на Първия лорд и да се изправят срещу надвисналите над Алера заплахи.
На всички от старата тайфа в „AmberMUSH“ и „Too“. Пропиляхме доста време заедно, но не съжалявам за нито миг от него.
Винаги има много хора, заслужаващи да им се благодари за оказаната помощ при такъв голям проект като роман, но този път искам да благодаря само на един човек, който винаги прави страшно много за мен, без никога да иска нещо в замяна.
Благодаря ти, Шанън. Толкова много неща си направила за мен, че не мога да си ги спомня всичките, камо ли да ги изредя в списък.
Не знам как ме понасяш, ангел мой, но се надявам да продължиш да го правиш.
Вятърът виеше над обраслите с редки дървета хълмове в земите на маратите, народ от множество племена. Той гонеше пред себе си твърдите груби снежинки, а Единственият се издигаше високо в небето, макар и лицето му да беше скрито от облаците.
Кайтай изпитваше студ за пръв път от пролетта насам. Тя се обърна и хвърли поглед назад, слагайки длан над очите си, за да ги предпази от суграшицата. Носеше само къса набедрена препаска и колан, на който бяха закачени ножът ѝ и ловната ѝ торба. Вятърът размяташе около лицето ѝ гъстата ѝ бяла коса, чийто оттенък се сливаше с цвета на шибащия сняг.
– Побързай! – извика тя.
В отговор се разнесе приглушено пръхтене и се появи едра фигура. Гаргантът Уокър беше звяр, огромен дори за вида си – височината му надвишаваше двукратно човешкия ръст. Рунтавата му зимна козина, гъста и черна, го пазеше от студа и той не обръщаше внимание на снега. Ноктите му, всеки от които по-голям от алеранска сабя, пробиваха с лекота заледената почва.
Бащата на Кайтай, Дорога, се поклащаше небрежно върху плетено седло на гърба на гарганта. Той също носеше набедрена препаска, както и протрита червена алеранска туника. Гърдите, раменете и ръцете му бяха толкова мускулести, че се беше наложило да скъса ръкавите на туниката, но тъй като тя му беше подарък, който нямаше да е учтиво да откаже, той беше изплел от ръкавите превръзка, която беше сложил на челото си, за да удържа собствените му бели коси.
– Трябва да побързаме, защото долината бяга от нас. Виждам я. Може би трябваше да се придържаме към посоката на вятъра.
– Не си толкова забавен, колкото мислиш, че си – каза Кайтай, намръщена от шегите на баща си.
Дорога се усмихна и това подчерта бръчките върху широкото му ъгловато лице. Той се хвана за ремъка на седлото на Уокър, плъзна се и скочи на земята с неочаквана за размерите си ловкост. После потупа с ръка предния крак на гарганта и Уокър послушно седна, кротко дъвчейки тревата.
Кайтай се обърна и тръгна напред, срещу вятъра, и въпреки че баща ѝ не издаде нито звук, тя знаеше, че той върви подире ѝ.
След малко достигнаха ръба на скалата, под който зееше пропаст. Снегът ѝ пречеше да разгледа добре долината, но в затишията между поривите на вятъра можеше да се види пътеката, водеща до основата на скалата под тях.
– Виж – каза тя.
