Гай-джин полностью

Тайърър си спомни как мълчаливо допълни чашите, обезпокоен, че е разрушил усещането за лесното им приятелство, едно ценно за него приятелство, кълнеше се, че ще бъде по-предпазлив в бъдеще и се чудеше от какво бе предизвикан внезапният му гняв.

Сълзи ли?

— Техният живот не е лек, макар да не е съвсем лош. За някои може да е прекрасен. Най-красивите и съвършените стават известни, търсят се дори от най-важните даймио-крале в страната, могат да се оженят във висшите кръгове, за богати търговци, дори за самураи. Но за нашите Дами от Върбовия свят, които са само за нас, гай-джин — продължи Андре с горчивина, — няма никакво бъдеще, освен да отворят друг дом тук, да пият саке и да дават хляб на други момичета, mon Dieu, към тях се отнасят ужасно само защото, щом са с европейците, те са омърсени в очите на останалите японци.

— Съжалявам. Колко ужасно.

— Да, никой не разбира… — избухна някакъв пиянски смях и клубът се напълни изведнъж. — Ще ти кажа, че тези кретени не ги е грижа или не дават пет пари за никое от момичетата, с изключение на Кентърбъри. — Андре погледна утайката от питието си. — Ти си млад и неопетнен, тук си за година или две и, изглежда, имаш желание да се научиш, така че мисля… има толкова много неща да се учат, толкова много добри неща. — Французинът внезапно стана и си тръгна.

Това бе снощи, а сега се намираха пред вратата на Йошивара. Андре измъкна малкия си пистолет.

— Филип, въоръжен ли си?

— Не.

Андре подаде пистолета си на някакъв мазен прислужник, който му даде разписка и го сложи сред другите пистолети.

— Не се позволяват никакви оръжия вътре — същото е във всички Йошивари. Дори самураите трябва да оставят мечовете си. On y va!28

Пред тях от същата страна на широката улица имаше редица от приятни малки къщички, някои за хранене или просто малки барове. Всички бяха построени от дърво с веранди, навсякъде имаше гирлянди от цветя, шум и смях, свещи и петролни лампи.

— Огънят е голямо зло, Тайърър. Цялото това място изгоря първата година и след седмица разцъфна отново.

Къщичките имаха и свои индивидуални знаци. Някои бяха с отворени врати и плъзгащи се шоджи, прозорци с пергаментова хартия. В тях се виждаха много момичета, пищно или скромно облечени в различни по качество кимона в зависимост от положението на Къщата. Други се разхождаха, някои носеха пъстри чадърчета, трети бяха придружени от прислужнички. Те почти не обръщаха внимание на недодяланите мъже. Вътре имаше куп търговци и рояци прислужници, мъжете говореха високо на пиджин, а над цялата врява се долавяха закачките на потенциалните клиенти, повечето от които бяха добре познати и имаха свои любими места. Не се виждаха никакви японци, с изключение на охраната, прислужниците, носачите и масажистите.

— Не забравяй, че Йошивара е място за радост, удоволствие за плътта, тук също може да се хапне и пийне, не забравяй, че в Япония няма такива неща като грях, греховност. — Андре се засмя и го поведе през тълпите; малкото пияни веднага бяха изтеглени от огромни, опитни пазачи, поставени да седнат, и привлекателните прислужнички се появиха с още саке.

— Пияните са добре дошли, Филип, защото те забравят колко пари имат. И много-много не влизат в кавга с пазачите, те са фантастично добри в ръкопашния бой.

— В сравнение с нашия Пиян град това място е така дисциплинирано, сякаш регентът се разхожда в Брайтън. — Весела прислужничка хвана ръката на Тайърър и се опита да го издърпа към входа.

— Саке, хей? Тука, тука, много добро, господар…

— Айе, домо, айе… — отвърна някак притеснен Тайърър. — Не, благодаря, не — и бързо настигна Андре. — Боже мой, трябваше наистина да се махна.

— Това е работата им. — Андре зави по главната улица, после по следващата, спря пред паянтова врата в оградата и почука. Тайърър разпозна буквите върху входа, които французинът му бе написал по-рано. Къщата на трите шарана. Вратата се отвори и Тайърър пристъпи в света на чудесата.

Малки градини, петролни фенери, свещници, излъскани сиви камъни със зелен мъх, гроздове от цветя, множество миниатюрни кленове — кървавочервените им листа засенчваха малкото останали зелени, бледа оранжева светлина идваше от полупрозрачните шоджи. Малък мост над миниатюрен поток, до него водоскок. Коленичила, на верандата стоеше жена на средна възраст. Мама-сан, красиво облечена и с хубава прическа.

— Bon soir, г-н Фурансу-сан — рече тя, сложи ръце на верандата и се поклони.

Андре също се поклони.

— Райко-сан, конбануа. Икага десу ка? — Добър вечер, как сте? Коре уа уташи но томодачи десу, Тайърър-сан. — Това е моят приятел, г-н Тайърър.

— А со десу ка? Тайра-сан? — Тя се поклони сериозно, Тайърър стори същото непохватно, после жената им махна да я последват.

— Казва, че Тайра е известно старо японско име. Ти си късметлия, Филип, повечето от нас тук имат прякор. Аз съм Фурансу-сан — най-близкото, което могат да намерят за французин.