В претъпканата, осветена от петролни лампи и свещи стая присъстваха две от другите три жени в Колонията — Мейбъл Суон и Виктория Лънкчърч. И двете бяха дебелани, малко над двайсет и без деца, съпруги на търговци и разногледи от ревност; мъжете им бяха като забодени за тях.
— Време е, г-н Суон — кисело подсмръкна Мейбъл Суон. — Време е за молитвите в леглото с чаша хубав английски чай.
— Ако си изморена, моя скъпа, ти и Вик…
— Е!
— Ти също, Барнаби — нареди Виктория Лънкчърч, йоркширският й акцент бе груб като устните й. — Изхвърли мръсните мисли от главата си, момко, преди да съм свалила колана.
— Какво, аз ли? Какви мисли?
— Онези мисли за тая чуждоземната безсрамница ей там, може би Господ ще ти ги прости — рече тя жлъчно. — Навън!
Никой не ги забеляза или пък разбра, че са си отишли. Вниманието на всички бе насочено към почетната гостенка, опитваха се да се доберат близо до нея или ако се намираха в кръга, с лакти да спрат другите.
— Прекрасна вечер, Анри — възкликна Анжелик.
— Това е само благодарение на теб. Ти правиш всичко с такава грация. — Сьоратар подаде галантно подноса, докато си мислеше: „Колко жалко, че не си вече омъжена и узряла за любовна връзка с културен мъж. Бедното момиче, трябва да търпи оня незрял муден шотландец, който обаче е богат. Иска ми се да съм ти първият любовник. Ще бъде удоволствие да те науча на някои неща.“
— Защо се усмихваш, Анри? — Анжелик внезапно осъзна, че е по-добре да внимава с този мъж.
— Само си мислех колко ще бъде прекрасно бъдещето ти и че това ме прави щастлив.
— О, колко си мил!
— Мисля, че…
— Г-це Анжелик, мога ли да се осмеля да ви прекъсна, тази събота ще има надбягвания — намеси се в разговора им Норбърт Грейфорт, ядосан, че Сьоратар я е обсебил; отвратен, че има нахалството да й говори на френски, език, който той самият не разбираше, мразеше го, както и всичко френско, с изключение на Анжелик. — Та ще има ново надбягване в… ъъ, във ваша чест. Решили сме да го наречем Купата на Анжел, нали Джейми?
— Да — потвърди Джейми Макфей, и двамата бяха управители на Джокей клуб, и двамата еднакво очаровани от нея. — Ние, ами, ние решихме, че това ще е последното надбягване на деня и компания Струан ще осигури паричната награда: двайсет гвинеи за купата. Ще връчите ли наградата, г-це Анжелик?
— О, да, с удоволствие, само ако г-н Струан одобри това.
— Да, разбира се. — Макфей вече бе поискал разрешение от Струан, но той и мъжете наоколо се почудиха на намека в забележката, макар че всички залози за годежа бяха вече разиграни. Дори насаме Струан не му даваше никаква улика, въпреки че Макфей се бе почувствал задължен да докладва за слуховете.
— Това не е тяхна работа, Джейми. Не е. Макфей се съгласи, но безпокойството му нарасна.
Капитанът на един пристигащ търговски кораб, негов стар приятел, му бе донесъл писмо от майката на Малкълм, като го молеше за поверителен доклад: „Искам да знам всичко, което се е случило, откакто пристигна в Йокохама тая Ришо, Джейми. Всички слухове, факти, клюки и няма нужда да подчертавам, че това трябва да си остане сериозна тайна между нас двамата.“
„По дяволите — помисли си Джейми, — аз съм се заклел да служа на тай-пана, който и да е той, а сега майка му иска… но майката все пак има права, нали? Има, освен това е г-жа Струан и ти си свикнал да правиш всичко, което тя иска. Не си ли изпълнявал нейните заповеди, молби и предложения от години?
В името на Бога, престани да се правиш на глупак, Джейми, не управлява ли тя Кълъм и компанията от години и нито ти, нито някой друг някога са поискали да се изправят срещу този факт открито?“
— Точно така — измърмори той, шокиран, че се е страхувал да изрече това открито. Внезапно се почувства неудобно, бързо скри грешката си, но всички все още бяха вторачени в Анжелик.
С изключение на Норбърт.
— Какво става, Джейми? — попита той сред бръмченето на разговорите с широка усмивка.
— Всичко е наред, Норбърт. Велика вечер, а? — За огромно негово облекчение Анжелик ги подмина и двамата.
— Лека нощ, лека нощ, Анри, господа — надвика тя общите протести. — Съжалявам, но трябва да видя пациента си, преди да си легна. — Подаде ръката си с отработена елегантност, Сьоратар я целуна, Норбърт, Джейми го последваха несръчно и преди някой да успее да го изпревари, Андре Понсен рече:
— Може би ще мога да те придружа до вкъщи?
— Разбира се, защо не? Твоята музика ме прониза.
Нощта беше хладна и облачна, но беше много приятна, вълненият й шал бе пристегнат около раменете й, воланът на широката й пола се влачеше по мръсотията на дървения тротоар — тъй необходим през лятото, дъждовете превръщаха всички пътища в тресавища. Почти не забелязваше това.
— Андре, твоята музика е великолепна, о, как ми се иска да можех да свиря като теб — каза тя.
— Всичко е само упражнение, просто упражнение.
