Макструан щедро му бе определил двайсет процента от печалбата през първата година, а после — да поеме самостоятелно сделката с корнуелеца: „… стига този простак да е още жив дотогава“ — бе се засмял Албърт.
Благодарение на Хирага тайните търговски дела на Джейми с шоя процъфтяваха и, общо взето, първата по рода си компания бе сформирана: „ИСК Трейдинг — Ичи Стоку Компени“. Съпругата на шоя бе сметнала за благоразумно да не използват името на семейството им. Капиталът на компанията бе разделен на сто дяла. Шоя получи четиридесет, Макфей също, жената на Риоши петнайсет, а Накама-Хирага — пет.
Миналата седмица Джейми бе регистрирал своя собствена търговска компания и от утре започваше работа във временна кантора в сградата, приютила „Гардиън“ на Нетълсмит. Вече цяла седмица най-големият син на Риоши — свито, притеснително момче на деветнайсет — се явяваше на работа всеки ден в седем часа сутринта и си тръгваше в девет вечерта, за да научи всичко. Особено английски. С последната поща най-неочаквано бе пристигнало тримесечно обезщетение, придружено от любезно писмо на Тес Струан, която му благодареше за заслугите към компанията. „Тримесечно възнаграждение значи! Не е лошо за деветнайсет години служба“ — помисли си Джейми с невесела усмивка.
От Хонконг все още нямаше вести, бе твърде рано, макар че „Буйният облак“ би следвало да е пристигнал там преди десетина дни, а Хоуг — преди около седмица.
„Ще получим вести най-рано след четири-пет дни, дори и повече. Носят се слухове, че в южнокитайските морета бушували страхотни бури, така че може и да се забавят. Няма смисъл от предсказания…
Един ден ще имаме телеграф до Хонконг, а някой ден жиците ще се проточат чак до Лондон. Боже мой, каква благодат за всички нас — да изпратиш съобщение в Хонконг и да получиш отговор само за няколко дни. Или до Лондон и обратно за някакви си, да речем, дванайсет до шестнайсет дни вместо цели четири месеца! Няма да стане по мое време, но се хващам на бас, че ще има телеграфна връзка с Хонконг след около десет-петнайсет години. Ура за Накама и моя съдружник Риоши, ура за моята нова компания «Макфей трейдинг». И ура за Анжелик.“
Въпреки пълния си траур тя се бе съгласила на Коледа да присъства на вечерята, която Джейми даваше в чест на Албърт Макструан. Дойдоха Сър Уилям, Сьоратар, Андре и повечето посланици. Въпреки че нищо не бе останало от предишната й веселост и че почти не приличаше на себе си, Анжелик се държа благо и приветливо и всички забелязаха, че е станала дори по-хубава и по-зряла. Тази вечер щеше да се състои внушително соаре във Френската легация. Те също бяха поканени. Андре щеше да свири. Съмнително бе, че Анжелик ще танцува — облогът беше десет на едно. А дали е бременна или не — облозите за това бяха все още равни.
Нито Анжелик, нито Джейми отваряха дума за Хонконг. От съвместното им морско приключение насам и след като успешно бе надхитрила Сър Уилям, приятелството им укрепна и обикновено двамата вечеряха насаме.
„Ура за Новата година, която ще бъде прекрасна!“
Въпреки доброто му настроение го прониза съмнение: същинската търговия бе ненадеждна, около Шанхай пак се мътеше нова гражданска война, в Макао върлуваше чума, гражданската война в Щатите беше страховита, в Ирландия гладуваха, слухове за глад се носеха и тук, а на Британските острови бяха избухнали безредици заради безработицата и ниските заплати във фабриките. А и неприятностите с Тес Струан си оставаха.
„По дяволите, нали си обещах да не мисля за нея след първи януари 1863! Нито пък за Морийн…“
Пришпори коня, за да се разтовари от тревогите си. Хирага незабавно стори същото. И двамата бяха добри ездачи. От много време насам Хирага не се бе качвал на кон и за пръв път се движеше, кажи-речи, свободно извън Колонията. Той се изравни с Джейми и го подмина. След малко и двамата успешно препускаха с всички сили. Много скоро останаха сами, тъй като другите се бяха върнали на хиподрума. Двамата намалиха алюра, та да се порадват на хубавия ден.
Пред погледа им се виеше Токайдо, прорязан тук-там от реки с разливи и бродове. От двете им страни чакаха носачи, за да прекарат или да пренесат стоките и хората през водата. Ходогая се намираше на юг. Бариерите й бяха отворени. В добрите стари времена преди убийствата през пролетта и есента търговците имаха обичай да посещават селото, за да си пийнат саке и бира, като си носеха собствена храна. Там се смееха и флиртуваха с групи девойки, които се стремяха да ги замъкнат в собствените си кръчми и гостилници. Не бяха добре дошли в многобройните публични домове.
— Хей, Накама, къде е срещата с братовчед ти! — Джейми задържа коня си в покрайнините на селото недалеч от бариерата. С цялото си същество усещаше враждебното отношение на останалите пътници. Но не се разтревожи. Бе въоръжен, и то очебийно с раменен кобур с револвер в него. „Хирага обаче не е“ — помисли си Джейми.
— Аз търси него. По-добре ида сам оттатък бариера, Джами-сама.
