Новината за нашето нещастие на Токайдо трябва да е пристигнала някъде преди седмица, ако пощенският кораб не е бил отнесен от бурята. Майка сигурно е припаднала, въпреки че не се е издала външно. Нали трябва да се грижи за главната кантора, за Ема, Роуз и Дънкан, след смъртта на татко, мене ме няма там, осемнайсет дни са твърде много за нея. Ами ако е вече на борда на някой кораб, имам поне още три или четири дни, за да подготвя своята защита. Странно е, че я смятам за възможен враг, ако не враг, поне не за приятел. Може би ми е като приятелка, въпреки всичко, винаги е била такава, винаги се е грижила за татко и е отделяла малко време за нас.
„Здравей, синко, мога ли някога да съм ти враг?“
Учуди се, че я вижда да стои до леглото му, и баща си също. Беше странно, нали баща му умря, но това, изглежда, нямаше значение, скочи бързо от леглото, не почувства болка и си побъбри с тях, после весело се озова в катер, който пресече пристанището на Хонконг, навсякъде имаше буреносни облаци, а двамата го слушаха почтително и одобряваха умните му планове. Анжелик седеше в задната част на кораба, роклята й се вееше, гърдите й го мамеха, бяха голи сега, ръцете му ги галеха и се спускаха надолу, всичко бе оголено, тялото й се гърчеше под неговото, ръцете й го галеха по лицето…
— Малкълм?
Събуди се изведнъж. До леглото стоеше Анжелик, усмихваше му се, беше с копринен пеньоар, богат и дискретен. Сънят изчезна, с изключение на усещането за заплаха и обещанието на тялото й, които пулсираха в подсъзнанието му.
— Аз… аз сънувах, моя скъпа, сънувах теб.
— О, така ли? Как ме сънува?
Той се намръщи, като се опита да си припомни съня.
— Не помня — рече й, усмихвайки се, — освен че беше много красиво. Харесва ми твоят пеньоар.
Тя се завъртя весело, за да му го покаже.
— Шивачът, с който ме свърза чрез Джейми, ми го уши!
— Чакай, Анжелик, чакай секунда. Виж!
Той внимателно се надигна, превъзмогна болката, измъкна ръцете си, на които се подпираше, и й ги подаде.
— Но това е чудесно,
Усмихвайки се, тя пристъпи по-близо, внимателно обви раменете му, като му позволи да я прегърне; после го целуна. Целувката бе лека, обещаваща. Искрено го целуна по ухото, след това се изправи, позволи му да постави главата си до гърдите й, интимността й доставяше удоволствие — както и на него. Меката коприна с онази странна, незаменима, специална топлина.
— Малкълм, ти наистина ли мислеше онова, което ми каза… че искаш да се ожениш за мен? — Усети, че ръцете му я хванаха по-силно и трепна от болката.
— Разбира се. Казвал съм ти го толкова много пъти.
— Мислиш ли… Мислиш ли, че твоите родители, извинявай, майка ти… ще одобри? О, аз се надявам да е така.
— Да, ще одобри. Разбира се, че ще одобри.
— Мога ли да пиша на татко. Иска ми се да му кажа.
— Разбира се, пиши му, когато пожелаеш, аз също ще му пиша — отвърна Малкълм гърлено, после тя го покри с милувки, потребността му от нея надделя дискретността му, той целуна коприната, по-късно пак, по-силно, и почти изохка на глас, когато усети нейното отстъпление. — Извинявай — измърмори той.
— Няма нужда да се извиняваш или да мислиш за някаква англосаксонска греховност, любов моя, не и когато става дума за нас — рече му нежно. — Аз също те желая. — После си припомни за плана си и си наложи да се овладее. — А сега ще бъда медицинската сестра Найтингейл.
Оправи възглавниците му, за да му е по-удобно.
— Довечера е френската вечеря, давана от г-н Сьоратар, а утре вечер е уредил соаре. Андре Понсен ще изнесе рецитал по Бетховен на пианото — аз го предпочитам пред Моцарт, — а също и на Шопен, и една творба на някакъв млад автор, наречен Брамс. — Камбаната на църквата заби, сякаш зовеше за утринна служба, почти веднага се присъединиха и другите камбани, няма по-сладък и по-мелодичен звън от този в католическата църква.
— Сега ще отида да се приготвя и ще се върна след месата; тъкмо ще си тоалиран. — Анжелик му помогна да легне удобно.
Малкълм задържа ръката й.
— Изкъпан. Ти си великолепна. Аз те обич… — Внезапно погледите им спряха върху вратата, някой натискаше дръжката. Ала резето бе спуснато.
— Затворих, когато ти спеше. — Тя се разсмя като малко момиче, което си играеше. Дръжката отново се раздвижи. — Прислужниците винаги влизат, без да почукат, нужен им е урок.
— Господар! — извика прислужникът. — Чай-а?
— Кажи му да си иде и да се върне след пет минути.
Струан й направи удоволствието, изкрещя заповедта на кантонски и те чуха как мъжът се отдалечи, мърморейки.
Анжелик се засмя.
— Трябва да ме научиш да говоря китайски.
— Ще се опитам.
— Как е „Обичам те“?
— Те нямат дума за любов, не са като нас.
Сянка падна на лицето й.
— Колко тъжно!
