Този дяволски умен роман слива в едно факти и художествена измислица и ни разказва задъхана история за един нов свят, където нищо не е такова, каквото изглежда!ГОВОРЕЩА МАЙМУНА В ЯВАГрупа туристи в Индонезия се кълнат, че са били ругани от говореща маймунав джунглата на Борнео…УЧЕНИ ИЗОЛИРАТ "ГОСПОДАРСКИ" ГЕНГосподството върху себеподобните ни е генетично обусловено?НОВИ ТРАНСГЕНЕТИЧНИ ЛЮБИМЦИ НА ХОРИЗОНТА?Гигантски хлебарки, кученца, които не порастват. Индустрията не спи.Добре дошли в нашия генетичен свят.Скоростен, яростен и извън контрол.Това не е светът на бъдещето — това е нашият свят сега.Дали на любим ваш човек не му липсват ТЕЛЕСНИ ЧАСТИ? На измиране ли са БЛОНДИНКИТЕ? Огледайте се — човешки същества ли са всички гости на трапезата ви? Разликата между хората и шимпанзетата е само в 4000 гени; затова ли ЕМБРИОНИТЕ НА ШИМПАНЗЕТАТА толкова приличат на човешки същества? И следва ли това да ни тревожи? Има НОВО ГЕНЕТИЧНО ЛЕЧЕНИЕ ЗА НАРКОТИЧНАТА ЗАВИСИМОСТ — дали пък то не е по-лошо и от нея?Живеем във време на НЕВЪОБРАЗИМ НАУЧЕН НАПРЕДЪК, време, когато е възможно да ПРОДАВАМЕ ЯЙЦЕКЛЕТКИТЕ И СПЕРМАТА СИ онлайн за хиляди долари и да изследваме съпрузите си за генетични заболявания.Живеем във време, когато една пета от НАШИТЕ ГЕНИ СА ЧУЖДА СОБСТВЕНОСТ и когато нищо неподозиращи хора могат да бъдат преследвани из цялата страна само защото в хромозомите им се намира и един БЕЗЦЕНЕН ген…
Този роман
е художествена измислица —
освен там, където не е.
Колкото по-непонятна изглежда вселената, толкова по-безсмислена ни се струва.
Думата „кауза“ е олтар на незнаен бог.
Онова, което не е възможно, не подлежи на избор.
Васко Бордън, четиридесет и девет годишен, подръпна реверите на сакото си, оправи си вратовръзката и продължи по застлания с дебела пътека коридор. Не беше свикнал да носи костюм, но този, тъмносиния, си го беше ушил по поръчка с изискването кройката да прикрива максимално мускулната му маса. Бордън беше огромен, два метра и сто и двайсет килограма, бивш футболист, и понастоящем се препитаваше като частен детектив и специалист по откриване на бегълци. В момента следеше своя човек, трийсетгодишно оплешивяващо „докторче“, беглец от катедрата по микропро-теономика в Кеймбридж, щата Масачузетс, който вървеше право към централната зала на конференцията.
Конференцията „Биопромяна 2006“ с ентусиазирания девиз „Да го направим сега!“ се провеждаше във Венецианския хотел в Лае Вегас. Двете хиляди делегати бяха от всички сфери, свързани с биотехнологиите, включително инвеститори, специалисти по човешки ресурси, които се надяваха да вербуват някой и друг учен, експерти по трансфер на технологии, висши ръководни кадри на големи компании и адвоти по интелектуалната собственост. По един или друг начин почти всички биотехнологични фирми в Щатите бяха представени тук.
Беше идеалното място, където беглецът да се срещне със свръзката си. На пръв поглед беглецът беше истинска мижитурка — с невинно лице и безволева брадичка; вървеше приведенен и създаваше впечатление за плахост и некомпетентност. Ала същият този „скромен“ човечец беше духнал с дванайсет трансгенетични ембриона в криогенен термос и ги беше пренесъл през няколко щата до мястото на конференцията, където възнамеряваше да ги предаде на работодателя си, който и да беше той.
Не за пръв път млад учен на временен трудов договор стигаше до извода, че от едната заплата трудно се живее. Нямаше да е и последният.
Беглецът отиде на рецепцията да си вземе делегатската карта и я овеси на врата си. Васко се задържа при входа и си сложи своята. Беше се подготвил. Престори се, че разглежда таблото с лекционната програма.
Важните речи щяха да се проведат в балната зала. Обявени бяха семинари на теми като „Как да подобрим набирането на работна ръка“, „Печеливши стратегии за задържане на талантливи учени“, „Обикновените акции като част от комплексното трудово възнаграждение“, „Корпоративното управление и Комисията по търговия с ценни книжа“, „Тенденции в патентното право“, „Инвеститорите — ангели-храните-ли или проклятие?“ и накрая: „Кражбата на търговски тайни — защитете се СЕГА!“.
Васко често си имаше работа с високотехнологични фирми. И преди беше попадал на конференции като тази. Бяха от два вида — за наука или за бизнес. Тази беше от втория вид.
Беглецът — казваше се Еди Толман — мина покрай него на път за балната зала. Васко го последва. Толман подмина последните редове и седна така, че да не е в близост до никого от присъстващите. Васко се вмъкна на реда зад него и седна малко встрани. Толман провери телефона си за съобщения, после сякаш се поотпусна и се заслуша в лекцията.
Васко се зачуди защо.
Мъжът на подиума беше Джак Б. Уотсън, един от най-известните специалисти по рискови капитали в Калифорния, истинска легенда във високотехнологичните инвестиции. Лицето му беше раздуто до неестествено големи размери на екрана зад него, силният му загар и поразително правилните черти — негова запазена марка — изпълваха залата. Уотсън беше на петдесет и две години, които не му личаха, и усърдно работеше върху репутацията си на капиталист с будна съвест. Беше запазил това си реноме въпреки поредицата безмилостни бизнес сделки — в медиите се появяваха единствено репортажи за посещенията му в държавни училища или за стипендиите, които отпускаше на деца в неравностойно положение.
Тук обаче, в тази зала, на преден план излизаше репутацията му на безскрупулен бизнесмен — знаеше го Васко, знаеха го и всички присъстващи. Ала Васко се чудеше дали Уотсън е достатъчно безскрупулен, за да купи дванайсет незаконно придобити трансгенетични ембриона. Сигурно беше.
Понастоящем обаче Уотсън се пенеше от катедрата:
