Юношата беше странен и го осъзнаваше. Много пъти беше чувал по-възрастните — майка, баща, чичо, офицери от Академията — да говорят за това и многозначително да поклащат глави. Беше свикнал с този факт за кратките осемнадесет години от живота си. Мина покрай пустите площадки за излитане и се уедини в очакване на тържеството по случай завършването на Академията. Предстоеше му да се завърне в къщи. Трябваше да признае собствената си странност — не само в очите на другите, но и в своите.
Веднъж дочу разговор между началника на Академията и преподавателя по математика:
— Странен момък — каза началникът. — Не знаеш какво да очакваш от него.
Щеше да се завърне у дома, където го чакаше семейството. Но все още не бе избрал пътя, по който да върви. Сигурно са убедени, че няма да избере „отказ от Напускането“. Но защо? Никога не им беше давал повод да се съмняват. Той беше дорсаец. Майка му беше от рода Кенуик, а баща му — от рода Грим. И двете фамилии бяха толкова стари, че произходът им се губеше някъде в предисторията на планетата-майка. Несъмнено беше храбър и честен. Имаше най-добър успех от целия клас. Всяка капка кръв, всяка кост беше наследена от поколения професионални военни. Нито веднъж петното на безчестието не се е докосвало до семейството им и никой от него не е извършвал постъпка, от която после да се срамува. И въпреки това се съмняваха.
Приближи се до оградата на спортната площадка и се облегна. На раменете му висеше плаща на кадет от последния курс. Как се проявява тази странност — ето над какво размишляваше той в ярката светлина на залязващото слънце. С какво се различава от другите?
Направи опит да се погледне отстрани. Строен юноша на осемнадесет години. Висок, но не и гигант по стандартите на Дорсай. Силен, но не прекалено според същите стандарти. Лицето му беше копие на бащиното, костеливо и скулесто, с правилен нос, но без масивната челюст на баща му. Беше мургав като всички дорсайци, косата му бе права и черна. Само очите му имаха неопределен цвят — променяше се от сив към зелен и от зелен към син. По това се различаваше от останалите членове на семейството. Но нима може цветът на очите да му създаде репутацията на странен младеж?
Оставаше характерът. Напълно беше наследил склонността към пристъпи на хладна убийствена ярост, характерна за всички дорсайци. Заради тези пристъпи нито един здравомислещ човек не би закачил дорсаец без достатъчно уважителна причина. Обаче това е тяхна обща черта, а щом самите те го считат за странен, значи в него се крие някаква индивидуална особеност.
Възможно е, разсъждаваше той под косите лъчи на слънцето, тази особеност да се заключава в това, че дори в яростта си той е пресметлив и винаги успява да съхрани контрол над постъпките си. И в този момент цялата му странност, цялата му необичайност се прояви — почувства тайнственото освобождаване от телесната обвивка, което се бе случвало неведнъж досега.
Винаги ставаше в моменти като този — когато плещите му се огъваха от умора или от някакво силно чувство. Спомни си как това се случи по време на литургия в църквата на Академията. Тогава беше съсипан от дългият ден, изпълнен с тежки упражнения и трудни занятия, а освен това почти губеше съзнание от глад. Както и сега, лъчите на залязващото слънце падаха през огромните прозорци върху полираните стени с изображения на сцени от велики битки. Стоеше в строя, между другарите си, разположени сред редиците ниски твърди пейки. Отпред бяха младшите кадети, отзад — офицерите. Слушаше плътните тържествени акорди на църковната литургия.
По гърба му пропълзя хлад. Попадна под властта на някакъв чар. В далечината червените лъчи на умиращото слънце заливаха равнината със светлина. Високо в небето като черна точка кръжеше ястреб. Сега, до оградата, той отново почувства незримата стена, която го отделяше от света. Пред погледа му възникнаха населените планети и техните слънца. Чу тръбата, която го зовеше за изпълнение на дълга — най-важното нещо на света.
Беше застанал на ръба, вълните на неизвестното докосваха стъпалата му. Страшно му се искаше да пристъпи напред, но малка частица от съзнанието му го удържа от тази самоубийствена крачка и го отблъсна назад.
След това внезапно — винаги ставаше внезапно — чарът изчезна. Върна се в нормалния свят.
Мъжете от семейството на Ичан Кан седяха около дългата маса в голямата затъмнена стая. Не присъстваха всички — ако всички мъже от семейството се съберат заедно, това би било истинско чудо. От шестнадесет възрастни мъже девет служеха сред звездите, един лежеше след хирургическа намеса в болницата във Форейл. Най-възрастният мъж, братовчед на Ичан, лежеше на смъртно легло в стаята си с кислородна маска. Бяха включили в подаваният въздух слаб мирис на цветя, който да напомня за жена му от Мар, починала преди четиридесет години. Около масата седяха петима мъже. От днес един от тях бе и Донал.
