Двамата с Дау запристъпяха настрани покрай щитовете. Дау пристъпяше бодро, въртеше меча с лекота. Чувстваше се в свои води в този дуел до смърт, точно както Калдер би бил, ако се намираше в спалнята си. За разлика от него, той пълзеше едва, като току-що проходило дете, със зейнала от усилие уста. Два удара и вече се беше задъхал. Сепваше се и залиташе при всяко лъжливо движение на ръката на Дау. Шумът беше оглушителен. Дъхът излизаше на кълба пара от устите на мъжете, които ревяха, съскаха, подвикваха одобрително, изливаха омразата си към него…
Калдер примига, беше заслепен. Дау го беше изтикал от другата страна на кръга, където слънцето се прокрадваше над единия оръфан ръб на знамето и се забиваше право в очите му. Забеляза нещо да проблясва, вдигна отчаяно меч и усети нещо да го удря здраво в лявото рамо и да го завърта на една страна. Калдер извика сподавено и зачака болката. Изправи се, но за негова най-голяма изненада, кръвта му не шуртеше от рамото. Дау просто го беше плеснал с плоската страна на острието. Играеше си с него. Забавляваше тълпата.
А тя избухна в смях и Калдер побесня. Стисна зъби и намести дръжката на меча в ръката си. Не нападаш ли, губиш. Хвърли се към Дау, но в кръга така се хлъзгаше, че атаката му нямаше никаква острота. Дау просто се извъртя настрани, пое с меча си несигурно поклащащото се към него острие на Калдер, докато той се носеше, залитайки, след него, стоманата изстърга и гардовете на двата меча се скопчаха един в друг.
— Жалък слабак — изсъска Дау и го запрати назад, със същата досада, с която човек прогонва муха.
Калдер полетя заднешком, пързаляйки крака в хлъзгавата кал.
Щитоносците на Дау се оказаха не така състрадателни към него, както Хансул Бялото око. Металният кант на нечий щит го фрасна в тила и го просна по очи на земята. В първия момент не виждаше нищо, не можеше да си поеме дъх дори, беше целият изтръпнал. Тръгна да се надига, но ръцете и краката му тежаха като наковални, а калният кръг се люлееше бясно пред очите му. Гласовете се смесиха в неразбираема какофония, кънтяха в ушите му.
Меча му го нямаше. Протегна ръка и заопипва. Отнякъде се стовари ботуш, смачка и натика ръката му в студената кал, хвърляйки черни пръски в лицето му. Той извика, по-скоро от изненада, отколкото от болка. Вторият вик обаче определено беше заради болката, която прониза ръката му. Токът на ботуша се въртеше бавно настрани и сплескваше пръстите му в калта.
— Принцът на Севера, а? — Върхът на меча на Дау го бодна във врата, изви главата му нагоре, към яркото небе и го принуди да се надигне на четири крака. — Жалко посмешище си ти, момче.
Калдер извика отново, когато върхът се стрелна на другата страна и остави пареща резка през средата на брадичката му.
В следващия момент Дау се отдалечаваше с бодра крачка, вдигнал победоносно ръце. Удължаваше забавлението. Зад него, над полукръга от щитове лицата бяха разкривени в злобни, подигравателни усмивки.
— Дау… Черния… Дау… Черния — скандираха радостно мъжете.
Калдер разпозна сред тях Желязната Глава и Златния. Погледът му попадна на Тръпката. Оръжията се стрелкаха нагоре-надолу зад гърба му в такт със скандирането, но той мълчеше и гледаше намръщено пред себе си.
Калдер измъкна трепереща ръка от калта. От лицето му по нея покапаха черни и червени капчици и от това, което видя, не всички стави на пръстите му бяха като преди.
— Ставай! — Викаше настойчиво някой зад него. Бледоликия, може би. — Ставай!
— Защо? — промърмори под носа си Калдер, забил поглед в калта.
Какъв край. Да бъде заклан от някакъв дърт главорез, за развлечение на виеща от радост тълпа кретени. Естествено, не можеше да каже, че е напълно незаслужен, но от това не ставаше нито по-лек, нито по-малко болезнен. Зашари из кръга, търсейки отчаяно някакъв изход. Но такъв нямаше, видя само трамбоващи крака, размахани юмруци, разкривени от ярост лица и тракащи един в друг щитове. Никакъв изход, освен кръв.
Пое въздух и издиша, после пак, докато спре да му се вие свят. Измъкна с лявата ръка меча си от калта и се изправи бавно на крака. Замисли се дали да не се престори на изтощен, но не знаеше как да го направи — не беше възможно да си придаде по-отпаднал вид от това, което вече представляваше. Отърси се от замайването. Имаше шанс, нали? Трябва да нападне. Но мътните го взели, колко уморен беше. Вече. Мамка му, как само го болеше ръката, счупена, премръзнала и изтръпнала чак до рамото.
Дау подхвърли с добре отработено движение меча и той се превъртя около оста си във въздуха, после разпери ръце и се остави открит за нападение — проява на арогантност от самоуверен в способностите си войн. Това е. Сега беше моментът Калдер да действа, да се спаси, че защо не и да си заслужи място в песните. Напрегна натежалите си крака за скок, но в този момент Дау улови с лявата си ръка меча и застана, готов за действие. Явно арогантността му беше съвсем оправдана. Двамата застанаха един срещу друг и тълпата постепенно утихна. Кръвта от порязаната брадичка на Калдер се стичаше и гъделичкаше шията му.
