Герои полностью

— О, колко жалко! С вързани ръце съм от законите, които сам написах! — Баяз вирна брадичка, пъхна ръка под палтото си и извади свитък с голям червен печат. — В такъв случай, предполагам, нямам властта и за това тук. — Разви бавно свитъка и дебелият пергамент изпука тихо. Финри не можеше да си поеме дъх, когато той се покашля. — С настоящия Кралски декрет Харод дан Брок получава обратно мястото на баща си в Камарата на лордовете. Връщат му се част от принадлежалите на рода му земи край Келн, а също част от онези край Остенхорм, откъдето се надяваме, че съпругът ти ще изпълнява задълженията си на лорд-губернатор на Англанд. — Баяз обърна пергамента към Финри, поднесе го към лицето ѝ и тя зашари с очи по безупречно изписаните от кралския калиграф редове като скъперник из ковчеже със скъпоценни камъни. — Възможно ли е кралят да не се трогне от такава безпримерна вярност, от такава неподражаема храброст, от саможертвите, демонстрирани от младия лорд Брок на бойното поле? — Баяз се наведе към нея. — Да не споменавам куража и решителността на съпругата му, която, въпреки че беше пленена от северняците, забележи само, се изправи смело пред самия Дау Черния и го принуди да освободи шейсет пленници! О, Негово Величество трябва да е направен от камък, че да не се трогне от нещо подобно. Той не е, в случай че се чудиш. Малцина всъщност се трогват по-лесно от него. Плака, докато четеше описанието на героичната атака на съпруга ти при моста. Плака. После нареди да се изготви декретът и го подписа моментално. — Баяз се приближи още повече и Финри почти усети дъха му по лицето си. — Смея да твърдя, че… ако човек се вгледа внимателно в документа… ще открие следите от сълзите на Негово Величество… по пергамента.

За пръв път, откакто Баяз го извади от джоба си, Финри откъсна очи от свитъка. Стоеше толкова близо, че виждаше ясно всяко отделно сиво косъмче от брадата на Баяз, всяко кафяво петънце по голото му теме и всяка дълбока бръчка по лицето му.

— Отнема седмица, за да стигне вестта до краля, и още седмица, за да се върне заповедта му. А е минал само ден от…

— Наречи го магия. Тялото на Негово Величество може и да е на седмица път оттук, но десницата му — той вдигна дясната си ръка пред лицето ѝ — е малко по-близо. Но всичко това е без значение. — Той отстъпи назад с въздишка и започна да навива бавно пергамента. — Както каза, нямам властта, така че трябва да изгоря това безполезно парче хартия, нали така?

— Не! — Финри едва се удържа да не го грабне от ръцете му. — Не.

— Да разбирам ли, че вече не оспорваш освобождаването на баща ти от командване?

Тя прехапа устни. Войната е ужасно нещо и така нататък, но предоставя толкова много възможности.

— Той се оттегли доброволно.

— Нима? — Устните на Баяз се разтеглиха в широка усмивка, но погледът му остана корав като камък. — За пореден път съм впечатлен. Поздравления за главоломния възход на съпруга ти. И твоя също… милейди губернаторша. — Той протегна свитъка. Тя го хвана, но Баяз не пусна другия край. — Не забравяй едно обаче. Хората обичат героите. Но няма нищо по-лесно от подменянето им с нови. С един пръст на ръката си те издигам на власт. С един пръст на ръката си… — Баяз постави пръст под брадичката ѝ и вирна главата ѝ болезнено високо — ще те сваля оттам.

Финри преглътна мъчително.

— Разбирам.

— Желая ти приятен ден тогава! — Той пусна брадичката ѝ, пергамента и отново се усмихваше любезно. — Моля, предай добрата вест на съпруга си, но на твое място бих изчакал малко, преди да я споделя с други. Хората може да не разберат правилно, като теб, как точно работи магията. С твое позволение, след като информирам Негово Величество, че е предложил поста на съпруга ти, ще му предам, че той го е приел.

— Разбира се — покашля се Финри.

— Колегите ми във Висшия съвет ще останат предоволни, че този въпрос е бил разрешен така бързо. Трябва да посетите Адуа, след като съпругът ти се възстанови. Формалностите по назначението. Парад или нещо от сорта. Няколко часа помпозно бръщолевене в Камарата на лордовете. Закуска с кралицата. — Баяз повдигна вежда, докато се обръщаше да си върви. — Ще трябва да си набавиш малко по-подходящи дрехи. Нещо лъхащо на героизъм.

Стаята беше чиста и светла. Слънцето влизаше през прозореца и падаше върху леглото. Нямаше хлипане. Нямаше отрязани крайници. Нямаше неизвестност. Какъв късмет. Едната му ръка беше превързана и скрита под завивката, другата лежеше на гърдите му, бледа, с ожулени кокалчета, надигаше се бавно, после се спускаше при всяко вдишване и издишване.

— Хал. — Той изпъшка, клепачите му потрепнаха и се отвориха. — Хал, аз съм.

— Фин. — Той протегна ръка и докосна с върховете на пръстите си бузата ѝ. — Ти дойде.

— Разбира се. — Финри обви ръката му в шепи. — Как си?

Той се размърда, примижа от болка и се усмихна.

— Честно казано, малко съм схванат, но иначе се чувствам късметлия. Страшен късметлия, че имам теб. Чух, че си ме измъкнала от останките. Не трябва ли аз теб да спасявам?