Герои полностью

— Тръгваме — процеди Прекрасна и извади меча си.

— Прекалено стар съм за тия простотии.

— Ъхъ.

— Трябваше да се оженя за Колуен.

— Ъхъ.

— Крайно време е да се оттегля.

— Така си е.

— Мамка му, няма ли да спреш да се съгласяваш с мен?

— Не му ли е това работата на втория? Да подкрепя главатаря си на всяка цена! И ето, съгласявам се. Да, прекалено стар си. Да, трябваше да се ожениш за Колуен и да, крайно време е да се оттеглиш.

Гушата въздъхна дълбоко и ѝ подаде ръка.

— Хиляди благодарности за подкрепата.

— За теб винаги.

Тя стисна ръката му.

От изток се разнесе дълбокият, тътнещ рев от рога на Ричи. Гушата усети вибрациите в земята и това накара косата му да настръхне. Ревът бе подет от други рогове, а след тях се понесе грохотът от стотици трамбоващи крака — приличаше на тътена от гръмотевица в далечината, примесен с дрънчене на метал. Гушата протегна врат напред и напрегна очи да зърне между черните дънери на дърветата нападащите хора на Ричи, но единствено успя да види няколко окъпани в слънчева светлина върха на къщи в Осранг. В този момент войската на Ричи поде бойния вик, който се понесе над полето и отекна между дърветата. Кожата на Гушата настръхна и страхът се смеси с порива да скочи на крака и на свой ред да закрещи.

— Скоро — прошепна той, облиза устни и стана.

Вече почти не забелязваше болките в краката.

— Така бих казал и аз. — Уирън се изправи до него. Държеше Меча под дръжката с една ръка, а с другата посочи към Героите. — Виждаш ли това, Гуша? — На зеления склон на хълма имаше движение. Имаше хора, които май се групираха под вдигнато знаме. — Слизат. Чака ги радушно посрещане от момчетата на Златния, а? Хубава среща ги чака.

— Въобще ли не се тревожиш? — поклати глава Гушата.

— Че защо? Нали съм ти казвал? Шоглинг ми каза деня и мястото на смъртта ми и…

— Да, да, не е тук и не е сега, ясно, казвал си ми го само има-няма хиляда пъти. — Гушата се доближи до него и прошепна: — А да ти е казала случайно, че тук ще ти отсекат и двата крака?

— Не, това не е казвала — призна Уирън. — Но какво толкова ще промени това живота ми, ако смея да попитам? Човек може да си седи край огъня и да плямпа глупости и без крака.

— Може да ти отсекат и двете ръце обаче.

— Вярно. Е, това ако стане… май ще трябва да помисля за оттегляне. Ти си свестен човек, Кърнден Гушата. — Уирън го мушна с показалец в ребрата. — Може би на теб ще оставя Меча, когато дойде време да потегля към отсрещния бряг, ако още дишаш, естествено.

— Забрави, няма да нося това проклето парче стомана — изсумтя Гушата.

— Мислиш, че аз съм избрал да го нося ли? Дагуф Кол ме избра за тази мисия, на смъртната си клада, след като шанка му разпиляха червата. Лилавееха.

— Какво?

— Червата му. Гуша, Мечът трябва да отиде при някого. Не казваш ли ти самият, че си има начин как стават нещата и което е редно — редно е. Трябва да отиде при някого.

Двамата замълчаха и продължиха да се взират в ярко огряната долина отвъд края на гората. Вятърът шумолеше в клоните и посипваше със сухи листа шлемовете, върховете на копията и раменете на приклекналите в храсталака мъже. Птичките чуруликаха ли, чуруликаха, а шумът от щурма на Ричи заглъхваше в далечината.

По източния склон на Героите имаше движение. Съюзът слизаше в подножието. Гушата обърса една в друга потни длани и изтегли меча си.

— Уирън.

— Ъхъ?

— Понякога не се ли тревожиш, че Шоглинг може да е сбъркала?

— Преди всяка проклета битка.

Горст вдигна рязко глава. Вятърът довя откъслечни гласове и въпреки че не можеше да чуе отделните думи, вълнението и възбудата в тях бяха непогрешими.