— О, хайде, де. Толкова е очевидно. Какво изпитваш към това момиче, Джун? Из цялата страна се носят клюки за вас двамата, а когато тя те помоли да дойдеш в Денвър, щеше да си счупиш ръцете от бързане, докато стягаше багажа ни. Каза ми да й се обадя, в случай че някога републиката поиска да ме отведе. Ще трябва да си признаеш рано или късно, нали? Винаги говориш за нея.
— Не говоря за нея постоянно.
— Аха, ясно.
Бях доволен, че Идън не можеше да види изражението ми. Все още не бях разговарял с него за Джун и връзката й с останалата част от семейството ни — още една сериозна причина да стоя настрана от нея.
— Тя е моя приятелка — отговорих най-накрая.
— Харесваш ли я?
Очите ми отново започнаха да изучават дъждовния пейзаж отвъд прозореца.
— Да.
Идън изчака да кажа още нещо, но когато останах смълчан, той сби рамене и отново концентрира вниманието си върху робота.
— Сподели с мен, когато решиш.
Сякаш по поръчка, в слушалката ми прокънтя тих статичен шум, който ме предупреждаваше за входящо обаждане. Приех го. Миг по-късно шепнещият глас на Джун отекна в ухото ми. Не каза нищо за болестта ми — просто попита:
— Може ли да поговорим?
Знаех, че е въпрос на време, преди да се свърже с мен. За секунда продължих да гледам как Идън си играе.
— Трябва да го направим някъде другаде — прошепнах в отговор.
Брат ми ми хвърли поглед, мигновено заинтригуван от думите ми. Не исках да разваля първия си ден извън болницата, като разкрия потискащата диагноза на едно единадесетгодишно дете.
— Тогава какво ще кажеш за една разходка?
Погледнах през прозореца. Беше време за вечеря и заведенията долу, на приземното ниво на улицата, бяха претъпкани с клиенти, почти всички от които се бяха свили под шапки, каскети, чадъри и качулки и избягваха контакт с останалите в дъждовния полумрак. Може би беше подходящо време за разходка, без да привличаме твърде много внимание.
— Искаш ли да направим следното. Ела насам и ще тръгнем оттук.
— Чудесно — отвърна Джун и прекъсна връзката.
Десет минути по-късно на вратата се позвъни, Идън се стресна и се изправи на крака — новият робот от кубчета, който бе конструирал, падна от леглото ми и три от крайниците му се откачиха.
— Кой е там? — попита Идън.
— Не се притеснявай, хлапе — отговорих и отидох до вратата. — Това е Джун.
Раменете на Идън се отпуснаха при тези мои думи — ярка усмивка озари лицето му и той скочи от ръба на леглото, оставяйки робота от блокчета до прозореца. С опипване отиде до другия край на леглото.
— Е? — запита той. — Няма ли да й отвориш?
Изглежда, че във времето, когато бях прекарал живота си из улиците, съм пропуснал да видя как Идън се е развил. Кроткото хлапе се бе превърнало в упорито и вироглаво момче. И представа си нямам откъде беше наследил
Джун не се усмихна, когато отворих вратата. Погледът й се спря върху Идън, а после отново върху мен.
— Това брат ти ли е? — попита тихо тя.
Кимнах.
— Досега не си се запознавала с него, нали? — Обърнах се и му викнах: — Идън. Дръж се прилично.
Идън помаха от леглото.
— Здрасти — обади се той.
Отстъпих настрана, за да може Джун да влезе. Тя отиде при Идън, седна до него с усмивка и хвана малката му ръчичка в своята. Разклати я два пъти.
— Приятно ми е да се запознаем, Идън — каза тя с учтив глас. Облегнах се на вратата, за да наблюдавам разговора. — Как си?
Идън сви рамене.
— Доста добре, предполагам — отвърна той. — Лекарите казват, че очите ми са стабилизирани. Вземам по десет различни хапчета всеки ден. — Той наклони глава. — Но мисля, че ставам по-силен. — Идън изду леко гърди, след което застана в подигравателна поза, като стягаше мускулите на ръцете си. Погледът му бе разфокусиран и насочен леко вляво от лицето на Джун. — Как изглеждам?
Джун се засмя.
— Трябва да призная, че изглеждаш по-добре от повечето хора, които виждам. Слушала съм много за теб.
— Аз също съм слушал много за теб — бързо отвърна Идън, — най-вече от Даниел. Той мисли, че си много красива.
— Добре, това е достатъчно. — Прокашлях се силно, за да ме чуе той, след което му хвърлих раздразнен поглед, макар да беше напълно сляп. — Хайде да излизаме.
— Ял ли си вече? — попита Джун, когато се отправихме към вратата. — Трябваше да съм на обучение при Андън с останалите кандидат-принцепси, но той беше извикан в казармите на Бронята за кратък брифинг — нещо свързано с хранително натравяне сред войниците. Така че разполагам с няколко свободни часа. — Лека руменина изби по бузите й, когато обяснявате това. — Мислех си, че можем да хапнем заедно.
Повдигнах вежди. След това се наведох към нея, така че бузата ми се докосна леко до нейната — за моя изненада усетих как тя потрепери от докосването.
