Изчака електронните импулси да стигнат до сателита в космоса и да се върнат обратно към няколкото квадратни километра британска земя в Южнокитайско море, свърза се с малка канцелария в централния бизнес квартал с евтини очукани мебели и телефонен секретар, малко по-различен от неговия.
Мъжки носов глас с китайски акцент внимателно повтори номера на английски, а после се чу сигналът, след който да остави съобщението.
Грей пое дълбоко дъх и с равен глас продиктува смъртната присъда за човека, когото беше изпратил в Хонконг.
— Джеф Хауълс — каза той. — Хотел „Хилтън“. — Бавно повтори името по букви и затвори.
Никога не беше виждал убиеца, който щеше да получи съобщението, и се надяваше изобщо да не му се удаде такава възможност. Знаеше само, че той се казва Хуа Фан и успехът му е гарантиран сто процента. Щом Хуа Фан си свършеше работата, Хауълс щеше да е мъртъв и кръгът щеше да се затвори. Странно име за убиец, помисли си той. Хуа Фан. На китайски означаваше цвете.
Цвете беше облечена цялата в черно и изглеждаше много, ама много секси. Носеше памучни панталони, леко издути при бедрата и стеснени при глезените като шалвари на героиня от „Хиляда и една нощ“. Блузата й беше от черна коприна, прилепнала към тялото й като втора кожа, закопчана до врата, с черна мъжка вратовръзка под яката. Около кръста й висеше свободно широк кожен колан. Дрехите покриваха всеки сантиметър от кожата й, с изключение на нежните китки и лицето, но Дуган познаваше всеки сантиметър от тялото й под дрехите и самата мисъл за това я правеше още по-привлекателна. Сякаш тялото й беше тайна, която единствено той имаше правото да узнае. Цвете се приближаваше към бара, където стоеше той, а подире й се обръщаха глави, привлечени от люлеенето на бедрата, лъскавата коса и невероятно красивото лице. Само че единствено полицаят спеше с нея.
Виждаше как някои се напрягат да разберат с кого е дошла на среща и се изпъчи. Несъзнателно вдигна ръка да приглади косата си.
— Здрасти — каза тя и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Отдавна ли ме чакаш?
— Цял живот — пошегува се той, но в думите му имаше и част истина. — Какво ще пиеш?
— Минерална вода. „Перие“ — отговори Цвете. — Като че ли започва да ме боли глава.
Патрик й поръча и я поведе към запазената маса. Дръпна стола, за да се настани тя, а после го бутна, за да й е удобно. Чудеше се как това момиче успява да събуди в него на публично място джентълмена, и животното, когато са в леглото. Един сервитьор се приближи с две големи блестящи папки с менюто. Цвете си поръча чийзбургер с пържени картофи, а той пиле по хайнански — парчета студено варено пилешко с лютив сос, ориз и супа. Дуган се беше убедил, че нямаше нищо необикновено гуейло да си избере китайска храна, а местно момиче да предпочете западната кухня. Китайките се опитваха да покажат колко са модерни, колко са „цивилизовани“, а той просто предпочиташе китайската храна.
— Защо остана толкова до късно на работа? — попита тя, обхванала с две ръце чашата си с газирана вода. Изглеждаше леко нервна. Може би заради главоболието.
— Наложи се да довърша някои преписки, нищо особено. Едната отива в съда другата седмица, така че трябваше да подредя всичко. Досадно, но няма кой друг да го направи.
— Не обичаш работата си, нали?
Дуган сви рамене.
— Понасям я. Но предпочитам да се занимавам с истинско полицейско разследване, вместо да се ровя в хартии. Животът е странен, нали? Прекарваме почти една трета от него, като вършим нещо, което не харесваме, и още една трета в сън. Значи правим онова, което искаме, само през една трета от живота си, а и тогава си губим времето за ядене, пране, миене, почистване на дома. Животът е толкова кратък, Цвете. Твърде кратък, за да го изпълваме с неща, които не обичаме. Не мислиш ли?
— Ти поне можеш да промениш живота си, Пат. Можеш да се преместиш на друга работа, да се върнеш в Англия.
— Разбира се. И все пак ще трябва да работя. Иначе няма пари. А Хонконг е последното място в света, където човек може да се справи без пари. Затова тук е толкова претъпкано. Иска ми се да бях се родил богат.
— Ти не си беден. Няма как да се наречеш беден. — Протегна ръка и го погали по бузата. — Престани да се самосъжаляваш. — Цвете дръпна силно ухото му.
— Оу — възкликна той, изненадан от болката, но и възбуден.
— И така — продължи тя. — Трябва да се откъснеш от мрачните мисли. Стига си се мусил.
— Да, права си — виновно призна той. Сервитьорът се върна с чинии в ръце. — Искаш ли вино?
— Не, стига ми газираната вода.
Дуган поръча бира за себе си и още една газирана вода за Цвете. Тя бъркаше разсеяно с вилицата из чинията си.
— Не си ли гладна? — попита той.
— Нищо ми няма. — Тя се опита да го погледне весело. — Просто се чувствам малко… как да кажа… не на място.
— Съжалявам. Как да ти помогна?
— Самото ти присъствие ми помага. — Остави ножа и вилицата си. — Ти не знаеш колко щастлив си всъщност — искрено му каза Цвете.
— В какъв смисъл?
