Високият китаец го изгледа изненадано.
— Сега си Лун Тао, Глава на дракона. Трябва да се обръщаме с необходимото уважение.
Томас го изгледа сериозно и попита:
— Открихте ли трупа на брат ми?
— Не — отвърна Лин.
— Тогава брат ми още е Лун Тао. Ела, разкажи ми всичко.
Лин тръгна към очакващия ги мерцедес. Говореше тихо. Дзъ и Франк вървяха отзад и внимателно се вглеждаха в лицата на хората. Бяха изгубили Главата на дракона. Не биваше да допускат нова грешка.
Нгъ не познаваше шофьора, но му кимна и седна на задната седалка до Лин. Лам седна до него, а Дзъ на предната седалка. Колата потегли и Големия брат му разказа за предаването на парите, как Саймън е изчезнал под водата и как са го търсили часове наред, но не са открили нищо.
— Значи нямаме никаква представа как изглежда онзи гуейло или поне кой е той? — попита Нгъ.
— Не знаем името му. И единствено директорката на училището на Софи е видяла лицето му.
— Значи можем да получим от нея описание.
— Дори нещо повече — каза Лин. — Веднага щом стана ясно, че сме загубили брат ти, наредих на хора с видеокамери да покрият целия район и да снимат всеки около Хебе Хевън часове след това. Вероятно го имаме записан на филм.
— Колко камери?
— Три — отвърна Големия брат. — И са снимали около десет часа. Това прави около тридесет часа лента. Ако е напуснал района през този ден, ще разполагаме със снимката му.
— Едно голямо „ако“ — каза Нгъ. — Но идеята е добра.
Лин се усмихна широко, а на предната седалка Франк Дзъ изръмжа. Идеята беше негова, а виждаше как Големия брат се кичи с нея. Мамицата му.
— Значи ще покажем лентите на директорката?
— Това е идеята.
— Добре. Тя гуейпор ли е или китайка?
— Гуейпор.
— Най-добре да я доведем в къщата. Там ще може да се концентрира. И ще бъде по-спокойно.
— Ще бъде направено, господин Нгъ. Ами ако откаже?
— Аз ще дойда с теб, за да й обясня колко е важно да ни помогне. Ако това не свърши работа, ще й предложа да купя за училището нов компютър. И ако въпреки това откаже, ще я хванеш и аз лично ще изпотроша всяка кост от тялото й, докато се съгласи:
Лин кимна. От гласа му разбра, че говори сериозно. Волята на Томас не е омекнала в Съединените щати.
— Първо отиваме в училището, после ще оставим жената в къщата, а аз трябва да отида да видя баща си. Той знае ли вече?
— Да — отговори Лин. — Учителят Чен го посети вчера.
— Как го прие?
— Зле, господин Нгъ. Доста зле.
Хауълс се събуди от тежък сън. Лежеше по лице с главата на една страна, възглавницата беше влажна от слюнката, капала от устата му. Стаята се завъртя пред очите му и даже когато погледът му се проясни, не можа да познае къде се намира. Опита да повдигне глава, но трепна и я отпусна. Болката мина бързо и той разбра, че е бил упоен, защото докато не раздвижи ръката си, се чувстваше спокоен и леко замаян. Около рамото му имаше превръзка, но със сигурност не се намираше в болнично легло. От мястото си виждаше малка библиотека с играчки — пухкаво бяло коте, крокодил с отворена уста и дълъг червен език, маймуна с кривогледи очи и слон с големи уши, а на стената в рамка имаше плакат, рекламиращ някакъв китайски гангстерски филм.
Не беше забравил битката в хотела, стрелбата и красивата китайка със спринцовката, която му се усмихваше. Малко неясен беше моментът как се качва в такси, но всичко останало му се губеше. В този момент Еми влезе през вратата и той си спомни всичко.
— Благодаря ти — каза Хауълс.
Тя се усмихна и бързо вдигна ръка да прикрие зъбите си.
— Мислех, че никога няма да се събудиш.
— Колко е часът?
— Обяд.
— Къде съм?
— Вкъщи. Ти каза, че не искаш в болница и затова те доведох тук. — Еми показа един плик. — Купих ти нова риза. Старата не става за нищо.
— Благодаря — повтори той.
— Няма нужда — сведе очи тя.
— Кой ме превърза? Ти ли?
— Не — засмя се китайката. — Един доктор. Мой приятел. Той извади куршума.
— Можеш да си го запазиш за спомен — усмихна се Хауълс. — Колко добър приятел ти е този доктор?
— Не смятам, че ще каже на някого — отговори тя. — Свикнал е да лекува пациенти, които не могат да идат в болница. Освен това му платих само половината от хонорара. Обещах му останалото по-късно, когато се изправиш на пети.
— На крака — поправи я Хауълс. — Когато се изправя на крака.
— На крака — повтори тя. — Благодаря ти за урока по английски, Джеф.
— Няма защо — отговори той, но в следващия миг усети клопката. — Откъде разбра името ми? — попита тихо, но с усмивка. Тя вече му беше доказала лоялността си. Ако възнамеряваше да го издаде, беше имала достатъчно възможности, докато е бил в безсъзнание.
— От портфейла ти — каза тя. — И паспортите. Не се притеснявай, много хора не ми казват истинските си имена.
— Съжалявам, Еми. Казвам се Джеф Хауълс.
Тя кимна.
— Радвам се да се запознаем. Ще ми купиш ли питие?
Двамата се засмяха. Хауълс пренебрегна болката в рамото си и се обърна.
— Хауълс — повтори тя. — Не е лошо.
— Да.
— Искаш ли вода?
— Бих предпочел кафе.
— Докторът каза само вода.
— Той пък какво разбира? Искам кафе. Черно и без захар. Ще ми даде сили. Обещавам ти.
