Паху държеше сив заек. Беше го хванал за задните крака, с главата надолу и дори на лунната светлина се виждаше как животинката трепери от страх. Мъжът разряза гърлото на заека с острия край на камъка, с който бе дълбал и руните, после разпра цялото му телце от горе до долу. Сигурно беше просто от ъгъла, от който гледах, но ми се стори, че очите на Паху блестят с отразена светлина, докато той разпаряше животното. Продължаваше да пее и отвореше ли уста, виждах как между зъбите му се точи слюнка. По едно време дори имах чувството, че всеки момент ще откъсне с остри предни зъби парче от зайчето, което пак трепереше като листо.
Чух как Ума простенва.
Вътрешностите на заека, чиито крака продължаваха да мърдат, се изсипаха и шльопнаха върху каменния жертвеник. Тъпанът спря да бие, триъгълникът спря да свири, хората спряха да пеят.
Всичко спря.
Опитах се да извърна глава, но изпитах чувството, че съм в каца с лепило. Не можех да се помръдна. Помъчих се просто да слушам, ала не успях да чуя дори вездесъщия плисък на морето. Усетих как ме пронизват студени тръпки, плъзнали от врата надолу по гръбнака и чак до краката ми.
Пак чух прибоя.
Пътешествениците се прегръщаха и сваляха робите. Трима бяха образували плътен кръг около Паху и го прегръщаха разпалено. Мъртвият заек лежеше върху камъка в нозете им.
Най-неочаквано от една кола екна музика, която привлече вниманието ми. Отзад на една от бричките бяха монтирани два големи високоговорителя, от които гърмеше силна монотонна техномузика — хаус50, гаражна, баракова, и аз не знам как й викат на тази тъпашка дандания. Пътешествениците се впуснаха във вихрен танц — всъщност думата, която ми хрумна, е „разрипаха се“ — сред развалините на древната обител. Не можех да повярвам на очите си.
Ваша работа, ако искате, наричайте ме сухар.
Прекарахме остатъка от нощта в лагера на Пътешествениците. Щастливите друиди извадиха отнякъде излишни спални чували и макар Ума да взе единия, на мен ми се сториха пълни с въшки, затова предпочетох да се въздържа и да се свия отзад в мъничкия автомобил. (Шобан вече бе окупирала предната седалка.) Надали съм спал и три часа, когато ме събуди ослепителното утринно слънце, въпреки това гърбът и вратът ми се бяха схванали. Колкото и прелестна да бе тоалетната на палатковия лагер, предпочетох да се облекча в гората с надеждата, че по пътя ще намеря по-добри условия.
И Ума, и Шобан не бяха спали по-хубаво от мен и в шест и половина вече напирахме да тръгваме. Наложи се да чакаме още цял час да се появи Паху — мен ако питате, той и една от местните сладурани се бяха вживели в ролята на двугърба камила.
Натикахме се като сардели в автомобилчето и приехме клисавия хляб, който ни поднесе блондинката (все още) само по бикини — дали не го изискваше религията им? Май не беше зле да се запозная поне малко с друидите. Паху начаса си отчупи голямо парче и го налапа, аз обаче, макар и да умирах от глад, реших да се въздържа. Не знаех какви съставки съдържа питата и не исках да узнавам на свой гръб. Ума и Шобан също решиха да пропуснат. Накрая отново завързахме диджеридуто на Паху върху покрива на автомобилчето и бяхме готови да потегляме.
Но автомобилчето беше на друго мнение.
— По дяволите! — изкрещя Шобан и блъсна с все сила светлинното табло.
Познанията й за автомобилите се простираха най-много до това как да съедини кабелите, за да включи двигателя без ключ. Аз не знаех дори това.
— Стартерът? — предположих.
— Ами сега! — завайка се Ума — изглеждаше така, сякаш й бяха потънали гемиите.
— Тия проклети автомобили, човек само си взима белята с тях — даде своя скромен принос и Паху.
Грабна клисавия хляб и тръгна нанякъде, сигурно да търси своята изгора.
След още един час имахме по-точна диагноза на проблема. Оказа се, че дебеланкото с търбух като на Моби Дик разбирал, моля ви се, от двигатели с вътрешно горене.
— Отишло е уплътнението — отсече той, като клатеше глава и си бършеше в корема оплесканите с грес ръце.
Върху лицето му се бе изписало изражение, от което се страхува всеки, имал някога домашен любимец — дежурното изражение, с което ветеринарният лекар ви съобщава: така и така, моето момче, много съжалявам, но се налага да приспим завинаги Мурджо — за негово добро.
— И сега какво? — поинтересувах се аз.
— Бих могла да задигна нещо — предложи Шобан с блеснал поглед.
Ума поклати глава.
— Нещо хубаво — започна да я изкушава ирландката.
Ума не искаше и да чуе.
— И дума да не става! Прекалено рисковано е. Не мога да допусна да привлечем вниманието.
— Много ме бива — знаеше си своето Шобан.
Ала индийката беше непреклонна.
— Къде все пак ще ходим? — попитах аз.
— В Ливърпул — отвърна Ума. — Трябва да се срещнем с един приятел там.
— Какво? — ахнах. — Пък аз си мислех, че оттук ще ходим в Шотландия.
Ума ме погледна и отвори уста — очаквах да ме наругае, но чух само въздишка.
— Добре де, както кажете. Не можем ли да хванем влака? Сигурно имате и някакво тукашно съответствие на кучето.
— Кучето ли? — не ме разбра Шобан.
— „Грейхаунд“51. Автобусите.
Никаква реакция.
