Величав финал на поредицата "Легенда за Огнегривия", бестселър в 36 държави и задължителна книга за познавачите!Баронство Маркензас е опустошено от война. Безмилостни нападатели са избили жителите на Хълма на Беран, сред тях и Гвен, любимата съпруга на Деклан Ковача.Обезсърчен, с изпепелени надежди, Деклан се заклева да издири и да унищожи нашествениците — амбиция, споделена от барон Дейлон Дюмарш, чието семейство също е избито.Междувременно Хава, чиято дарба в пиратството ѝ е спечелила прозвището Морския демон, като ѝ е помогнала да завземе кораба съкровищница "Черната диря на Борзон" и най-бързия плавателен съд на азантите "Кралицата на бурите", се приближава към обиталището на онези, които са развихрили убийствените орди.Нейният съпруг Хатушали, последният жив от кралската фамилия на Итракия, легендарните Огнегриви, се стреми да овладее наследените магически сили. Вече е способен да вижда и дори да странства през нишките енергия, захранващи цялото съществуване: стихиите. Но дали ще успее да прелее своята магия навреме, за да се противопостави на най-ужасната заплаха, пред която някога се е изправял Гарн?Епични мащаби… живо въображение… значителен принос за растежа в жанра фентъзи.Уошингтън ПоустРеймънд Е. Фийст е роден и отраснал в Южна Калифорния. Завършил е Калифорнийския университет, Сан Диего. Автор е на поредицата бестселъри за Войната на Разлома и много други книги в жанра фентъзи.
На всички първи отзовали се, навсякъде, които се подложиха на риск, за да защитят всички нас.
На хората, чиито имена никога няма да узная, и особено на онези, които направиха върховната саможертва — тази книга се посвещава на вас.
И още веднъж, на моята дъщеря Джесика, която е не само прекрасна личност, но и страхотен пръв читател.
Тоачипе, Пазителят на часовете, удари два пъти по мраморния под и дворните стражи разтвориха пищно резбования портал към Камерата, за да пропуснат Лорда на Златния прайд. Пазителят на часовете отстъпи встрани, щом Тарквен влезе начело на водачите на другите най-могъщи Прайдове в Нитания. Както бе обичаят, водачите на по-малките Прайдове стояха от двете страни на входа, всеки от тях примирен с по-низшето си положение или тайно кроящи как биха могли някой ден да станат част от процесията. По навик Тоачипе огледа бързо групата, отмятайки си наум кой пребивава в столицата. Задълженията му обхващаха повече от отбелязването на прехода на времето. Беше също така хроникьор на всяка подробност от управлението, защото никой не знае кой малък елемент би могъл да се окаже критичен в бъдеще. Отчетността и отговорността бяха жизненоважни за оцеляването му на поста му.
Лордовете на Прайдове влязоха в определен ред по мълчаливо съгласие, съобразно влиянието и могъществото си. Управлението на Нитания в голяма степен се свеждаше до една неизречена традиция, установени практики, създадени от столетия съвместно съжителство под постоянна заплаха от Тъмните господари. Векове съществуване едва на мигове от невъобразимото наказание за всяко нарушение бяха създали ритуал на спазване на социални норми, предназначени да смалят конфликта между фамилии и Прайдове въпреки неизброимите кръвни вражди и съперничества, продължавали поколения наред.
Службата на Тоачипе бе една от многото, развили се през това време, за да гарантират съхраняването на този крехък мир. Основното качество на Тоачипе беше търпението, както и за неговите предшественици: единственото определение за задълженията му беше „досада“. Но с тази досада идваше привилегията и малцина извън Прайдовете можеха да претендират за такова предимство. На нациите бе позволено само толкова богатство, колкото бе позволено на Прайдовете над тях, и само държащите постове като Тоачипе бяха освободени от такъв контрол.
Понякога се чудеше кой ли е бил първият Пазител на часовете и как се е справял с този пост. Беше в неведение за този факт, защото макар да съществуваха записи за всяка държавническа дейност, водещи назад до най-далечния спомен за всеки предшественик, проучването на тази история бе забранено за него въпреки поста му.
Юриас, лордът на Прайда на Тигрите, последва Тарквен, а след него влезе Миоскоми, лордът на Прайда на Оникса, Яканда на Орловия прайд и Шоно на Прайда на Ягуарите, като всеки поред възви надясно или наляво, докато петимата най-могъщи мъже на държавата заеха определените им места.
Последваха ги петте писарки — жени, благословени със забележителната способност да запаметяват подробности, на всяка от които бе вменена отговорността да записва всяка дума, изречена от нейния лорд. Действаха под смъртна заплаха — не само за самите тях, но и за целите им фамилии в случай че и една дума от това, което запишат, се изрече извън Камарата. Колективното наказание бе норма сред народа на Нитания — беше част от суровия кодекс, който съхраняваше мира под погледа на Тъмните господари.
Последният влязъл беше Първият говорител, единственият човек не от управляващата класа, комуто бе поверено да изслушва всичко казано и чиято единствена роля бе да действа като главен арбитър. Съгласно традицията той спря за миг и се извърна към Пазителя на часовете, давайки знак, че е време вратите да се затворят.
От мига, в който звукът на затварящия се портал спря да отеква, единствено хората в тази зала щяха да знаят какво се обсъжда. Населението щеше да научи какво е решено от излезлите от Камерата едикти: всякакви разсъждания, дебати, спорове и понякога заплахи, изречени вътре, оставаха грижливо опазвани тайни.
